Гледано от базовия лагер, реброто Абруци е най-дългият ръб на хоризонта. По него до върха се качват първопокорителите италианци. Средният му наклон изглежда „нормален“, но само отдалеч. Два дни след пристигането ни в базовия лагер тръгнахме нагоре. В 2 ч. след полунощ крачехме по ледника, който беше напълно скован от нощния студ. След около осем километра умерено изкачване навлязохме в лабиринт от кули и висящи сераци. С малко лутане намерихме път през ледовете и по изгрев слънце опънахме една палатка точно в основата на реброто Абруци. На 22 юни установихме лагер 1 на 6100 м. На следващото излизане успяхме да пробием и до лагер 2, като екипирахме с нови въжета няколко трудни скални пасажа. Мястото на този лагер е изключително проветриво, изложено е на ураганни ветрове, които като в тунел издухват всичко от склоновете на върха.
"К2-2005“ - българският отбор - д-р Любомир Младенов, Иван Темелков, Дойчин Боянов, Боян Петров.
Нашата група продължи още по-нагоре и фиксирахме над 300 метра въжета в технически най-трудния участък от реброто Абруци, т.нар. Черна пирамида.
Това е грамаден участък от почти отвесни черни скали, където маршрутът криволичи по „най-лесното“ на височина около 7000 м. Доволни от свършената работа, слязохме надолу към базовия лагер. Равносметката показва, че само за девет дни имахме изградени два височинни лагера и обработен маршрут до 7100 м. Добро начало!
Оттук нататък времето пое инициативата за взимане на решения вместо нас. Следващите десет дни не можахме да мръднем от базовия лагер всяка сутрин нов сняг, огромни облаци, мъгли и силен вягьр. В един от дните с Дойчин посетихме мемориала на загиналите по К2. Това е една тъжна грамада от камъни в основата на Ейнджъл пик{7}, по които са сложени десетки плочи на загинали в района алпинисти. Според статистиките по склоновете на върха в момента има над 55 тела. В разходките си по ледника постоянно намирахме разкъсани остатъци от височинни палатки, обувки, якета, дори човешки кости. Никой от нас не е фаталист, така че разглеждахме находките по-скоро е интерес, отколкото със съжаление. Опитвахме се да датираме към кой период и епоха на завладяването на планината принадлежат различните останки.
Междувременно д-р Младенов беше успял да организира заминаването си и в средата на месец юли пристигна в базовия лагер. Донесе ни писма от близките и новини от България. С Дойчин направиха програма от тестове за установяване на степента на аклиматизация и почти всеки ден провеждахме по някое от изследванията. Разнообразие в дългите мрачни дни внасяха и малките оазиси от цветя, мъх и лишеи, растящи по сипеите точно над базовия лагер. Да видиш зелен цвят сред обкръжаващото те бяло и черно е голямо откритие, което повдигаше духа и разведряваше обстановката. Ходихме на гости на американците, японците и норвежците, говорихме си за живота, за плановете си и завързвахме нови приятелства, норвежците ни разказаха, че експедицията им имала три цели: (1) да се върнат живи и здрави, (2) да си останат добри приятели и (3) да изкачат върха. Всеки ден следяхме със затаен дъх сателитните сводки за времето, които в този период бяха доста обезкуражителни.
В резултат на ежедневните снеговалежи лавина успя да отнесе полската палатка в лагер 1, а всички останали бяха затрупани с два метра тежък сняг. В района и в близост до базовия лагер падаха поне по няколко лавини на ден. С това природно явление не се свиква. Винаги трябва да си нащрек, така че щом чуеш бученето и усетиш вълната от прииждащи маси, да изхвърчиш от палатката и да се спасяваш, както можеш.
И все пак малко след средата на юли метеоролозите обещаха поне три дни „прозорец“ с хубаво време. Планът бе да изградим щурмови лагер в движение и да атакуваме. Минимумът за изкачване и слизане от върха са пет дни. Имахме сигурни само три, но решихме да тръгнем в лошо време, за да бъдем горе през „хубавите дни“. Въпреки че бяхме добре аклиматизирани се движехме сравнително бавно и многото сняг ни правеше предпазливи. На четвъртия ден минахме границата на осемте хиляди метра - чувствахме се космически високо. Въздухът е лек, кислородът е с ниско налягане и не влиза достатъчно дълбоко в дробовете, дишането е плитко и учестено. Върхът изглеждаше измамливо близо. По залез слънце установихме, че хоризонтът, гледан от тази височина, стои леко накриво. Земята наистина е кръгла. Облечени в пухените костюми, се сгушихме замислени в чувалите и се подготвихме за атаката. Само час след полунош с Дойчин навън. Силен вятър бръснеше склоновете, но поне огромната луна осветяваше всичко наоколо. След близо час катерене вятърът се усили значително и с мъка успявахме да се задържим изправени. Дойчин започна да мръзне и след кратко съвещание взехме трудното решение - да отстъпим. Вярвахме, че пак ще имаме шанс за върха. Поляците въобще не успяха да направят опит за атака.