Справката, която направих при дои. Санди Бешев. показа, че до 2007 г. върхът е бил изкачен от 38 сънародници. Последното успешно изкачване на българи е през лятото на 1998 г. За партньори в тази експедиция поканих опитните габровски алпинисти Владимир Владов и Марин Мичинов. На 24.07.2007 г. пристигнахме it изходния пункт, лагера „Каркара“ на около 300 км югоизточно от бившата казахстанска столица Алмати. За изкачване на Кан Теигри избрахме маршрута „Соломатов“, за които се тръгва от ледника Северен Инилчск.
Руският стандарт.
който бяхме избрали, включваше закуска, обяд и вечеря е топла и много вкусна храна, неограничено количество чай и кафе. Почти всеки ден хеликоптер донася свежи плодове и зеленчуци, бира, водка, видеокасети, поща, газ и всичко, от което човек може да има нужда. Пepcoналът си знае работата и въпреки че редът в лагера наподобява казармените порядки, атмосферата е приятелска и релаксираща. Перлата на базата, това, което я прави поне една звезда повече от другите лагери, е наличието
а сауна. В просторна, добре опакована с найлон и изолации палатка се намира голямо котле, където газови бутилки нагряват купчина с камъни. Пейки и зелени брезови клонки допълват обстановката и ми е трудно да опиша какво изпитват изтерзаните ни по височинните лагери тела след един час в изпълнената с пара малка стаичка.
Маршрутът към върха катери по характерно скално-ледено ребро, което почти изцяло е обезопасено с парапети. Изграждат се два височинни лагера (на 4600 и на 5600 м), а в третия (5900 м) се спи в снежни пещери или в палатки, ако местата в пещерите не достигат. Опасност от лавини от север има само в най-долните части над ледника. Нагоре катеренето е стръмно и технически трудно. Преодоляват се няколко отвесни скални прага и често се катери само на предните зъби на котките. Слизането към седлото от рамото на връх Чапаев крие рискове от пропадане в огромни ледени пукнатини, които често са покрити със сняг.
Времето през това лято беше типично за планината. Кан Тенгри е най-северно разположеният седемхилядник и природната среда е видимо сурова. Обикновено след два дни относително слънчево, но ветровито и студено време следват няколко дни на бури и силни снеговалежи. Характерни са бързите промени в обстановката и в рамките на един ден може да те вали сериозен сняг, а привечер да се радваш на последните слънчеви лъчи. През август нощните температури в базовия лагер падат до -10°С, а в лагер 3 - до -20-25°С.
След пристигането ни в базовия лагер за три дни изградихме лагер 1 и 2. Починахме си, изчакахме прозорец с по-хубаво време и с Марин тръгнахме в атака. На третия ден стигнахме в лагер 3, където се настанихме в снежна пещера. За първи път спах в истинска снежна дупка и високо оцених достойнствата на това убежище. Независимо от виелиците навън температурата вътре си остава -4°С. като във фризер. Надигнал се от „леглото“, имаш място спокойно да седнеш, да се облечеш и да закусиш. Ако ти трябва вода за чай, просто загребваш от стената или тавана - хем разширяваш пещерата, хем си сигурен, че източникът не е замърсен. В зависимост от големината на каверната в нея могат да живеят до около 7, 8 човека.
На 6 август в 7 ч. сутринта напуснах снежната пещера и поех нагоре към върха. Времето беше видимо пред разваляне, но аз бях последният от поне десетима излезли за атака, така че щяхме да си помагаме при нужда. Изкачването по западния гребен винаги е съпроводено със силен поривист вятър. На малката площадка в лагер 4 (6400 м) влязох в една палатка и поне 40 минути грях на примус измръзналите си крака. Продължих нагоре, но в ключовия скален кулоар, от който маршрутът преминава надясно към югозападния гребен, се наложи да чакам около час и половина трупа от четирима бавно напредващи руснаци. Времето вече се беше развалило окончателно гъста мъгла, снеговалеж и брулещ вятър.
Заради опита ми да задмина руснаците най-възрастният от тях се раздразни и ми кресна през вятъра: „А у тебя какой разряд?“. Насред отвеса не беше място да се обяснявам, изчаках ги половин час, докато преминат през най-трудното, и с бързи крачки ги задминах малко по-нагоре. В гъстата мъгла имах усещането, че съм близо до върха, защото вятърът взе да набива снежни кристали право в очите ми. Точно в 3 ч. следобед неочаквано установих, че върховата метална тринога е в краката ми! Никаква панорама, никаква романтика само силен вятър, сняг и гъста мъгла. Извадих знамето от раницата и го развях след девет години българско отсъствие от този връх. Направих няколко опита да се снимам и поех надолу. Бързо губех височина, въпреки чс много от фиксираните въжета не си знаеха годините и се налагаше внимателно да ги откатервам. Петстотин метра под върха излязох от облаците, но наоколо си оставаше сиво като в черно-бял филм. В 18 ч. победоносно се върнах в пещерата на седлото. За изкачването общо ми бяха необходими девет часа, за слизането три часа.