На разположение имахме 45-метрово въже, два прави пикела по 50 см, две къси ледени ръце по 30 см, четири-пет руски титаниеви цеви, седем-осем примки с големи карабинери и комплект дебелешки ексцентрици. Избрахме да изкатерим улея, който се пресича, за да се стигне до Централната стена. Тръгнах да водя на първото водопадче и с няколко дребни хитринки успях да го изляза. Нагоре следваше улей с малки ледени прагчета. Боравех новобрански с екипировката, катерех бавно и почти всяко забиване с двете сечива ме изкарваше от равновесие. В един момент излязохме на ледопад, висок петнайсетина метра. Изглеждаше като сериозно препятствие. Започнах да го катеря и по някое време, почти в несвяст от изтощение, издрапах до една странична площадка и направих осигуровка. Чак тогава видях, че съм изкачил само половината от водопада. Ледът над нас изглеждаше твърде отвесен, достраша ни да продължим и Бобо поведе встрани по замръзналите туфи. Нагоре по склона продължихме по туфи и скални прагчета и след няколко часа се озовахме в горната част на тур „Водните дупки“. Благодарни, че сме живи, с бодра крачка се прибрахме в хижа „Плевен“.
Техниката за катерене по лед се разви с бърза скорост у нас след 1992 г. В средата на 90-те Петко Тотев започна да ни снабдява от Франция с кривите пирани на Симонд, а след 2000 г. се появиха сечивата с ергономична дръжка и закривени клюнове. По същото време Наско Ламбов от Варна пускаше на пазара малки серии с доста добри ледени цеви, направени лично от него. които дълги години бяха основните ни клинове за осигуряване. Всички тогавашни младежи се чувствахме сякаш сме ударили джакпота, ако успеехме да се снабдим с повече от пет цеви и две сечива в рамките на година. Студентският ми живот не беше охолен, така че за да се оборудвам напълно за лед, трябваше да минат цели три зими. И макар да имахме от старите прави сечива с дебели клюнове и от руските цеви. с тях ни бяха необходими доста часове и мъки, за да изкатерим в рамките на деня някой от по-дългите ледопади в България. Сега благодарение на новите модели сечива катерим ледопадите с удоволствие, като се стремим да преодоляваме най-стръмните им каскадни участъци.
ШКОЛАТА НА ДЖЕНДЕМСКИТЕ АЛПИНИАДИ
Усойният Северен Джендем под вр. Ботев в Стара планина, без съмнение, е най-добрият български полигон за подготовка на алпинисти, мечтаещи за високи върхове. Суровите снежни условия от декември до края на март, трудният подход и отдалеченост, съчетанието на ледени каскади, замръзнали туфи и скали с различна категория на трудност го правят място за универсална подготовка.
От 1974 г. местното туристическо дружество организира в района традиционна алпиниада. За първи път взех участие в нея в края на януари 2000 г. Включиха се над 60 алпинисти и зимни катерачи от цялата страна. Ръководител на проявата дълги години беше известният троянски алпинист и тогавашен директор на училището за планински водачи в село Черни Осъм Минко Занковски.
Схема на маршрутите по Централната стена на Северния Джендем (автор: Владимир Владов).
След 2007 г. инициативата беше продължена от Иван Мутафов, за когото не минава зима, без да обяви дата за провеждане на алпиниадата.
Условията в Северния Джендем понякога са много близки до тези в големите планини (февруари 2005 г).
Изходен пункт за всички изкачвания е хижа „Плевен“. В зависимост от условията и лавинната обстановка се катери по трите големи ледопада (е височина между 60-120 м), по Централната стена или се правят различни траверси и ръбове. Почти винаги има случаи. в които след пял ден катерене някои свръзки не се завръщат в хижата и се оказва, че са останали да нощуват на стената, в стаята на метеоролозите на връх Ботев или в заслона „Ботев“. Не са редки и случаите с лавини, когато при подсичане на някой от улеите участници в проявата са повлечени от големи снежни маси. Спасителните акции по време на тези алпиниади са често явление и традиционните участници сме свикнали, че в събота обикновено се катерим, а в неделя спасяваме някого.
Джендемът винаги е пълен с изненади и поставя на изпитание екипировката, подготовката, издръжливостта и психиката на катерещите се. В пo-снежните зими се събираме сравнително малко хора и помня дни, когато за достигането на тур „Водните дупки“ ни трябваха четири часа само за да стигнем до началото на маршрута (при нормални условия отнема около 40 минути). Самото катерене и прибиране отнемат по седем-десет часа и стигането на хижата привечер винаги ми се струва като спасение от ада.