В по-безсенежни зими подходът до маршрутите става лесно и бързо, много често единствено по треви и туфи. Джендем ските алпиниади са оставили у мен купища спомени за студ, виелици, огромни снегове, лавини, умора и трудности. Това са все препятствия, пред които се изправяш в големите планини, така че през подобна подготовка трябва да премине всеки, планиращ да катери в Памир, Хималаите или Каракорум.
Спасителна акция в Северния Джендем (31.01.2010 г.).
В Северния Джендем се намират едни от най-високите ледени каскади у нас, най-високата от които достига до 120 м (февруари 2002 г.).
Пред базата на училището за планински водачи в с. Черни Осъм в Северния Джендем (7.02.2016 г.).
ВЕЧНО МЛАДИЯТ КАТЕРАЧ
На скалите край село Боженица на 30.03.2008 г. загина най-възрастният скален катерач в България 60-годишният Янко Голомехов. В алпийските среди той беше известен като дядо Янко, защото възрастта му ярко контрастираше с тази на катерещите около него младоци. Запознах се с Янко през 1990 г., на една от клубните сбирки на ТД „Витоша“ в София. Той беше човек на средна възраст, с очила, жилаво тяло и бърза походка. Беше започнал да се катери сравнително късно 33-годишен завършва курса в същия клуб, след което изцяло посвещава живота си на катеренето. Засичахме се на Комините и Лакатник и аз с удоволствие се връзвах на неговото въже, защото знаех, че ще ме заведе на интересен маршрут. Преди всяко изкачване поглеждаше скалите, набелязваше откъде ще мине и тръгваше устремен нагоре. Веднага забелязах, че той катереше трудни скални маршрути, сякаш ги беше минавал стотици пъти. Това в много от случаите беше самата истина.
Янко беше изключително педантичен катерач и по време на почти 30-годишната си катерачна кариера беше изкатерил многократно всички маршрути до седма категория в района на Лакатнишките скали, Враца и Мальовица. За всяко изкачване си водеше бележки, които грижливо съхраняваше, и винаги знаеше колко време, примки, френдове и клеми трябват за преминаването на маршрутите, които традиционно катереше.
Независимо от състоянието си и травмите, винаги успяваше така да подчини тялото си, че да премине маршрута без риск. Най-много се впечатлявах от лекотата, с която преодоляваше релефа, все едно танцуваше със скалите.
На Мальовица разбрах, че катери и неосигурени маршрути, по които малцина дръзваха да тръгват. Винаги обичаше да бъде водач на свръзката и пръв да се сблъсква с трудностите. На Янко българските катерачи дължат разработването на скалните игли в долината на Урдина река в Националния парк „Рила“. През годините той постепенно разработваше този обект с различни партньори, като влагаше цялата си душа, енергия и лични средства.
При все че имаше опит от Памир и Кавказ, един инцидент в биографията на Янко слага край на катеренето му по лед и сняг. Докато слиза от Резньовете на Витоша, той попада в лавина в улея „Бадиле“ и в продължение на час се бори за оцеляването си под тоновете лед. Оттогава се беше посветил само на трудните скални отвеси. През август 1994 г. бяхме в свръзка при изкачването на един от знаменитите скални турове в Алпите ръба Бонати на връх Пти Дрю. Въпреки че катерихме бързо, се наложи две свръзки да нощуваме на върха на една малка площадка, провесили крака над еднокилометровата пропаст на западната стена. Янко приемаше несгодите да спи по тънко яке над 3000 м с философско смирение и никога не всяваше паника по време на изкачване. Между 2000 и 2006 г. той няколко пъти успя да посети Френските и Италианските Алпи, като извърши множество трудни изкачвания по Мармолада, иглите на Чивета, Шамони, Арко и Пакленица. Негови партньори най-вече бяха Люба Хлебарова и Денислав Денчев-Дени.
В живота си извън скалите Янко работеше като техник към БТК. Беше избрал да поддържа уличните телефони в кварталите „Бояна“ и „Княжево“, където никой от колегите му не искаше да ходи, защото било стръмно. Почти всеки ден след като пробягваше всички телефони в района си. той прескачаше до малкия тренировъчен обект (Боянския камък) в гората над Бояна. (' програмирана точност, почти без да говори, изкачваше всички маршрути и траверси по няколко пъти и бързо се прибираше към дома си. Ако имаше повече време, отскачаше до Комините, където преминаваше солово четири-пет маршрута по Долния и Горния Комин, и до 6 ч. вечерта се прибираше вкъщи. През последните си години Янко прекарваше по шест месеца в Ню Йорк, където се грижеше за внучката си. За останалите шест си идваше в България, за да катери и тренира.