Докато я преглеждаха и превързваха, аз заобиколих цялата стена, качих се отново до заслона „Фалиер“, където си бяхме оставили голяма част от багажа, и по тъмно го смъкнах до паркинга на селото. Докараха Софи около полунощ, ръцете ѝ бяха плътно бинтовани.
Прибирането ни до България беше истинско мъчение. Стопаджийството с момиче с две превързани ръце беше тежко, но предизвикваше съжаление, затова ни качваха и ни разпитваха какво е станало. Вече бяхме доста напреднали с езика, така че им обяснявахме почти изцяло на италиански. Като ни оставяше на някой разклон, всеки втори шофьор ми буташе тайно по петдесет долара и ми кимваше към Софи. Така стигнахме до Бриндизи и с последните си пари купихме билети за ферибота до Гърция. Надявахме се, че на място ще си вадим визи. След 12 часа бяхме в Игуменица. Щом разбраха, че сме без визи, гърците не ни позволиха да напуснем кораба и се наложи да отплаваме обратно към Италия. В Бриндизи научихме, че най-близкото гръцко консулство е на около 120 км, в Бари. Два часа по-късно бяхме където трябва. Беше събота следобед, така че планирахме да спим някъде в района и да чакаме консулството да отвори в понеделник. Парите ни привършваха и се хранехме основно със смокини, грозде и. когато се намираха, домати. Докато седяхме унили в жегата пред консулството, изведнъж се появиха две коли, от които слезе гръцко семейство. Един мъж отключи вратата на сградата и пусна гърците вътре. Изглежда, ги бяха ограбили и трябваше спешно да им се издадат някакви документи. Обяснихме какъв е нашият случай и след половин час имахме транзитни визи за Гърция. След още два часа вече бяхме в офиса на фериботната компания.
Останалите ни около 20 долара нямаше да стигнат и за половин билет. Тръснахме трите си огромни раници по средата на офиса и смигнах на Софи да започне да плаче, като си гледа бинтованите ръце. Аз заобяснявах с жестове и викове каква драма сме преживели, как са ни върнали от Гърция, как сме похарчили последните си пари за визите, как ако не се превържат, ръцете на Софи ще се инфектират и т.н. След около час вайкане и сълзи една от жените се смили, обади се на шефа си и ни даде бордни карти.
Вечерта се качихме на съшия ферибот, с който дойдохме по-рано. Беше началото на септември и отпуските бяха свършили, така че се оказахме почти единствените пасажери. По време на плаването преживяхме сериозна буря и се наложи да помогнем на екипажа да подреди бъркотията, която се възцари па борда. На сутринта ни нахраниха и ни дадоха остатъци храна за из път. Успешно пресякохме гръцката граница от втория опит и веднага застанахме на пътя с вдигнати пални. След два дни бяхме на Кулата и влязохме пеша в България. За 38 дни бяхме изминали над 5000 км с около 100 стопа.
В следващите години още два пъти пътешествахме в Европа на автостоп. Станахме вещи стопаджии и правихме между 400 и 1000 км на ден. По този начин успяхме да изкатерим много върхове в Алпите, Пиринеите и Апенините. Европейските планини ги опознах добре и ми станаха „тесни“.
ТРЕНИРОВКИТЕ И „КНЯЖЕВСКИЯТ ПОДХОД КЪМ ВЪРХОВЕТЕ"
Старото правило „Повече пот в тренировките, по-малко кръв в боя“ е прекалено вярно, за да бъде подценявано. В основата на всяко постижение или изкачен връх, без съмнение, стоят количеството и качеството на подготовките, които го предшестват. Вече многократно съм се убеждавал, че ако упорито следваш утвърден с времето и личния опит тренировъчен цикъл, започваш все по-лесно да достигаш големите цели. Не напразно споменавам личния опит, защото именно той потвърждава кое натоварване е най-подходящо за твоя организъм, крака, мускули, ритъм и мисловна нагласа.