През първите години, прекарани в търсене на „правилните“ за мен тренировъчен цикъл и вид натоварване, установих, че не мога да тичам на равно трасе (на стадион или по алеи в парка). Въпреки че имам достатъчно „равни полигони“ съвсем близо до вкъщи, чувствах, че ми е еднообразно. монотонно и най-вече прекалено лесно. За да напредна по равното, трябваше да удължа времето за тренировка, което така и не направих.
Още в началото ми стана ясно, че най-добрата тренировка за катерене на върхове изисква катерене на върхове. Пито джогингът. нито пътеките във фитнес залите, нито пистовото или крос-кънтри колоездене, пито плуването можеха да подготвят така специфично краката ми, както бързото изкачване по стръмни склонове с преодоляване на над 800 м денивелация от старта до финала.
Живея в полите на Витоша и тя винаги е била най-леснодостъпният ми тренировъчен полигон. Трасето, по което тренирам от 2000 г. насам, тръгва от минералния извор при колелото на трамвай № 5 в кв. „Княжево“, минава в просеката под неработещия Княжевски лифт и завършва на горната му станция на връх Копитото (1347 м). Дължината на трасето е точно 2,5 км, а денивелацията е 750 м. От самото начало си набелязах коя пътека е хем най-стръмна, хем най-проходима. Започнах да тренирам, но не особено системно, а само два-три месеца преди изкачването на някой от първите си върхове. С времето установих, че колкото по-големи бяха прекъсванията между отделните тренировъчни цикли, толкова по-трудно влизах във форма за следващия връх. През 2003 г. вече знаех, че добра форма мога да поддържам само ако въобще не излизам от нея. Това означаваше да се „абонирам“ за трасето до Копитото и независимо дали имам връх пред себе си, да тренирам постоянно.
Впоследствие премахнах ограничението „лошо време“. Започнах да тренирам през нощта, както и преди, след и по време на дъжд, снеговалеж, силен вятър или студ. Екипировката, която имат повечето от вас, е напълно достатъчна за целта никое от горните условия не е причина да си останете на топло вкъщи.
С натрупването на опит се убедих, че колкото по-трудни бяха условията па трасето, толкова повече се приближавах до реалните условия, които ме чакаха в планините. До ден-днешен особено високо ценя тренировките с биенето на пъртина в дълбок сняг по стръмен склон. Те не само подобряват техниката и скоростта за проправяне на пъртината, но и коремните мускули се стягат значително повече, отколкото през летните месеци. Това е така поради непрекъснатата нужда от високо изнасяне на крака за всяка крачка в дълбокия сняг.
Освен това периодично измервах теглото си, обиколките на прасците, бедрата и ханша, затова от един момент нататък успях да ги застопоря и за последните десетина години поддържам приблизително сходни размери.
През различни периоди редувах физическа и техническа подготовка и никога не пренебрегвах някой от елементите. Интензивните тренировки на Копитото продължаваха не повече от един час и тридесет минути и задължително не надхвърлях повече от три изкачвания седмично. В зависимост от условията и сезона изкачванията траеха между 41 и 51 минути. След като започнах да се натоварвам с шест до десет литра минерална вода, времената ми станаха между 45 и 52 минути. Стараех се всяка четвърта тренировка да е за издръжливост, което означаваше да тръгвам от Княжево и да стигам през Копитото до Черни връх, като се връщах по същия път (28 км, +1650 м. 6-7 часа) или през Златните мостове (31 км, +1650 м, 6 7:30 часа). Поне веднъж месечно се изкачвах от Боровец до Мусала с траверс през Сфинкса и връх Иречек (21 24 км, +1575 м, зимно 7-8 часа) или изминавах траверса от ЦПШ „Мальовица“ през североизточния ръб на връх Мальовица Петлите - заслона „БЛК“ Страшното езеро хижа „Мальовица“ - ЦПШ „Мальовица“ (17-18 км, зимно 6-8 часа). През зимните месеци се усъвършенствах технически на Резньовете и Комините, северната стена на връх Вихрен, ледовете над хижа „Скакавица“. Седемте рилски езера и микстовите маршрути на Северния Джендем.
Нощните тренировки имитират добре условията за нощните атаки към върховете (снимка: Иво Данчев).
Доста сходен тренировъчен режим през годините, с активен стремеж към осемхилядниците, имаше и Дойчин Боянов. Също родом от кв. „Княжево“, той катереше по почти същите маршрути към Копитото и Черни връх. Именно в резултат на тези тренировки Дойчин направи отлични представяния в множество планини по целия свят, включително и безкислородно изкачване на Еверест (2004 г.). К2 (2005 г. до 8200 м), Нанга Парбат (2006 г.) и Гашербрум I (2009 г.). През 2005 г. нарекохме трасетата и тренировъчната ни техника „Княжевския подход към върховете“. За 12 години (2004-2016 г.) двамата с Дойчин сме изкачили общо девет осемхилядника, шест седемхилядника и десетки върхове с височина между 4000 и 6500 м. Сред приятелите си не открих други съседи да са се развихрили толкова много в планините по света.