До края на деня в базовия лагер успяха да се спуснат всички, които вчера бяха изкачили върха. Направиха ни по една торта за всяка столова. Имаше по бира на човек, дори и по чаша вино. Шерпите и персоналът в кухнята се радваха, че изкачването вече е свършило и ще си ходим надолу, към зеленото и към живота.
Феран Даторе разрязва тортата на победата.
ЗА ТЕЗИ, КОИТО НЕ СЕ ЗАВЪРНАХА
„Има само три вида спорт рали, корида и алпинизъм.
Останалите са просто игри.“
За разлика от много други спортни занимания, залогът при катеренето и алпинизма твърде често е самият ни живот. Всеки е виждал камъка под Вратната или камъка на втора тераса в Мальовишката долина. Десетки плочи на загинали алпинисти, о г които ни гледат лица на момчета, младежи, синове и бащи. Отлични катерачи, майстори на спорта или изявени спортисти. Всичко това е отишло по дяволите само след миг разсейване или секунда невнимание. Падане, каменопад, лавина и сме погребани завинаги. Два са случаите със смърт в планините, в които участвах пряко и ги помня сякаш бяха вчера.
ТРАГЕДИЯ НА ВИХРЕН
През зимата на 2003 г. много от младите надежди на родния алпинизъм се подготвяхме за планираната експедиция „Еверест-2004“. Предстоеше селекция за национален отбор и всеки от нас искаше да попадне в разширения състав. Трупахме изкачвания зимни, летни, у нас и в чужбина. В края на март традиционно идваше времето за северната стена на Вихрен. Сутринта на 29.03.2003 г. се озовахме в Казана под стената три свръзки - Милен Милчев и Милкана Русева, Никола Леваков и Валерия Цолова, Владимир Венчарски и аз. Разбрахме се ние с Владимир да катерим по „Камините“, Милен и Милкана по „Народна армия“, а Никола и Валя по „Скалния жлеб“. Времето беше чудесно, така че катеренето беше удоволствие. Ние с Владо приключихме най-бързо, пуснахме рапели, минахме през заслона „Казана“ и излязохме на премката в началото на Джамджиевия ръб. Горе-долу по същото време бяха приключили Милен и Милкана, но бяха излезли в горната част на Джамджията. Докато се препичахме на слънце и хапвахме по сандвич, изведнъж, някъде под нас чухме викове.
Огледахме се, но не видяхме нищо. Бързо пакетирахме багажа и се спуснахме надолу. Под последната голяма скала видяхме Милкана, която седеше до нещо като раница, забита в снега. Колкото повече приближавахме, толкова повече ни се изясняваше, че това не беше раница, а тяло. Милкана хлипаше и в очите ѝ се четеше един безкраен ужас.
По време на слизането и двамата с Милен били без котки. Слизали по един почти безенежен кулоар под Джамджиевия ръб. „В един момент следите изчезнаха и недоумявах откъде е минал - Милкана си спомня по-късно Огледах се, беше ясно накъде трябва да вървя, но снегът беше гаден, трябваше да се слязат пет-шест метра по стръмен склон до една площадка и оттам да се траверсира през клекове над скали. Извадих едното сечиво от раницата и с гръб към склона много внимателно слязох до площадката. Беше ми супергадно и се проклинах защо не си сложих котките.“ Обува си котките, продължава надолу и малко след това го вижда, паднал далеч надолу. „Милен беше много зле, напълно неконтактен, зениците му не реагираха, но долових нещо като слаб пулс.“
Веднага се обадила на Петко Тотев, който този следобед бил в Банско, и настояла за спасяване с хеликоптер. По това време няколко хеликоптера летяха постоянно с кофи бетон и го изливаха в основите на стълбовете за новите лифтове в ски зоната. Със съдействието на местния отряд на ПСС бързо бяха убедили пилота на единия хеликоптер да се включи, Петко се беше екипирал и вече летяха към нас.
Скоро и ние с Владо стигнахме до мястото на трагедията. Бързо прегледах състоянието на Милен. В тялото имаше още някакви бледи телесни импулси, по откритата рана в тила му беше прекалено дълбока, за да дава надежда за оцеляване. И въпреки това не се отказахме от спасяването по въздух. Хеликоптерът дойде над нас, но някак си пилотът не можеше да стабилизира големия транспортен хеликоптер и след около пет минути опити за „записване“ се отказаха и отлетяха.
Останахме сами. Казах на Милкана да събере каквото може да носи и я изпратихме да слиза надолу. Тялото на Милен вече окончателно се беше отпуснало и нямаше никакви признаци на жизнена дейност. Духът му вече летеше над нас. С Владо опаковахме тялото с въжета и раници и направихме нещо като пашкул. Тръгнахме да го влачим надолу по улея. След близо час излязохме на пътя. Отрядът на НСС беше вдигнат по тревога и идваше към нас с моторни шейни и ратрак. Докато го чакахме, започна да се стъмва. Никола и Валя слизаха по нашите следи и скоро дойдоха при нас. Никола радостно ни попита как сме се изкатерили днес. Видя безмълвните ни лица, видя и група на Милен и се отпусна върху него. Само преди 14 месеца с Милен и Стамбо{21} бяха изкатерили страховитата северна стена на Лйгер, а само преди 40 дни тримата бяха изкачили и северната стена на Матерхорн.