Хората в планините. Широко известен е фактът, че племената, обитаващи районите над 4000 м н.в., имат различни адаптационни механизми, които оцеляват в условия на 40% по-ниско парциално налягане на кислорода в сравнение с морското равнище. Местните жители в Перуанските Анди например имат значително по-висок брой на еритроцитите в сравнение с жителите в ниските части на Перу. Противно на очакванията кислород натасатурация, нивата на хемоглобин и броят на червените кръвни клетки при хората, живеещи в Тибет, са по-ниски от тези на жителите в районите под 2000 м н.в. на Китай. Разликите във височинната поносимост при хората се дължи основно на мутацията 6 гена EPAS1, който отговаря за реакцията на организма 8 условията на понижено кислородно налягане. Според проведените изследвания тази мутация е открита в 87% от тибетците и само в 9% от хората, живеещи в ниските области на Китай. Характерна адаптация за жителите на Тибет е, че имат по-добре развита кръвоносна система и много високо тегло на бебетата при раждане. Мутацията на гена е открита и при хора с повишени физиологични възможности, както и при топатлети. Въпреки че не е съвсем точно проучено, по всяка вероятност генът участва в баланса и регулацията на клетъчното дишане в аеробни и анаеробни условия, като осигурява на клетката оптимално снабдяване с кислород в условията на постоянен дефицит.
Схеми за аклиматизация и изкачване.
Алпийският подход обикновено се развива в по-кратки срокове, а нощувките във височинните лагери са сведени до минимум. Правят се почти ежедневни совалки с бързо темпо и денивелация по 800-1200 м. Вечерта винаги се спи в базовия лагер. Количеството на храна, гориво и екипировка, което се изнася нагоре, е сведено до минимум. Две седмици след пристигане в базовия лагер организмът започва да се чувства готов за скоростна атака на върха. По време на щурма най-често се прескачат долните лагери, спи се само във високите и цялата атака не трае повече от три до пет дни. Стилът е подходящ за опитни катерачи с отлична физическа и техническа подготовка и опит с изкачвания над 7000+ м. Рискът от неуспех е сравнително висок, но при нормална обща продължителност на експедицията (напр. 30 дни) винаги има време за поне два опита. Този стил не може да се понесе от всеки организъм, физиологичният стрес е висок и се изисква добро познаване на личните адаптивни способности.
Това е стилът, който започнах да прилагам за аклиматизация след 2014 г. Така успях на Манаелу, Ананурна. Макалу и Нанга Парбат. Намалих излизанията с преспиване във височинните лагери до минимум и увеличих бързите тренировъчни излизания с денивелация до 1000 м над базовия лагер. Изкачванията и слизанията правех в рамките на няколко часа, всеки ден след пристигане в БЛ, като преди излизания към височинните лагери отделях по един ден за почивка. По този начин открих, че постигам отлична форма за бързина в изкачванията, без да се уморявам от чести излизания с тежка раница по маршрута. Препоръчвам алпийския подход за аклиматизация само на тези, които имат предишен височинен опит, познават телата си. придвижват се бързо както нагоре, така и надолу и бързо могат да се възстановяват между излизанията.
Употреба на кислород при изкачване над 8000 м. Въпреки че много от алпинистите в първите години от завладяването на осемхилядннците са били отлично подготвени, експедиционните лекари категорично са им забранявали безкислородните излизания над осемте хиляди метра. Години наред тази забрана е била като неоспорима догма, която е усложнявала значително организацията на всички експедиции. С времето техническият прогрес е олекотявал кислородните бутилки и апаратурата за дишане, но като цяло оборудването е било тежко и трудно за изнасяне. Планирането на атаката винаги е било дълго подсигурявано и изчислявано внимателно, така че да снабди най-високия лагер с достатъчно бутилки за деня на щурма.
Изкачването на Еверест от Меснер и Хабелер на 8 май 1978 г. без кислород е едно от историческите постижения в алпинизма. Успехът им окончателно счупва догмата и отваря вратите пред следващите поколения катерачи, като ги освобождава от „задължителната“ кислородна екипировка. Щом покривът на света е бил изкачен от двама души, без те да получат белодробен или мозъчен оток, без да загубят разсъдъка си поради трайни мозъчни увреждания и без да получат тежки измръзвания, значи, че и други могат да го направят. Част от последващите изкачвания започват да стават по-леки, по-бързи и все повече се доближават до чистотата на катеренето без изкуствени средства.