Това, което забелязах с времето, е, че за период от над десет години показатели като тегло, бодимас индекс (БMИ) и мускулна маса почти не се променят в резултат на постоянните ми тренировки и висока обща физическа форма. Интересно беше, че чрез силно профилиране на тренировъчната ми активност успях да кача максималния си пулс от 180 (на 30 г.) на 191 (40 г.) и V02 max от 50,3 (30 г.) на 54-58,7 (36-40 г.) (Таблица 10). След 2003 г. престанах да карам колело, да плувам и да тичам на равно с цел трениране. Започнах да тренирам само на баир, с изкачване на денивелации и натоварване с тежест.
Таблица 10: Данни от мои функционални изследвания в периода 2003-2013 г.
Друга своя особеност, която открих след многото прекарани травми, е слабата податливост на тялото ми да образува отоци. Дори при тежки травми, натъртвания и контузии, в засегнатите участъци установих, че не се натрупва лимфа или кръв. Това е добра предпоставка за слабата ми предразположеност към развитие на най-опасните прояви на височинната болест - белодробен или мозъчен оток. При нито една от експедициите ми не съм имал и най-малките симптоми, че започвам да развивам подобен оток. Основна причина за това, разбира се, са и отработените схеми, които следвам за аклиматизация, хранене и възстановяване.
В първите години на интензивни тренировки и изкачвания не обръщах голямо внимание на почивките. Не спирах да се натоварвам, постепенно ставах все по-издръжлив, но минаваха месеци и години, преди да мога да отчета подобрение в предишните си постижения. Отне ми време, докато разбера, че топпостиженията като средна скорост на изкачване и дължина на прехода се постигат само след достатъчно дълги периоди на почивка.
Остатъчна аклиматизация. Ако прекарате повече от 25 -30 дни над 5000 м и няколко пъти направите излизания до 7000+ или 8000+ м, със сигурност ще получите добра аклиматизация за изкачване на най-високите върхове на Земята. Чувството, че сте аклиматизиран, се усеща по няколко начина:
- липса на главоболие;
- по-бързо придвижване между лагерите;
- по-малка умора при преодоляване на едни и същи денивелации;
- по-бързо възстановяване:
- по-голям апетит.
Физиологически, ако си направите кръвна картина, ще забележите, че:
- нивото на хемоглобина се е повишило с поне 10-15%;
- броят на формените елементи (най-вече еритроцитите) се е повишил:
- хематокритът (съотношението между кръвната плазма и еритроцитите) се е повишил.
В рамките на един-два месеца придобитата аклиматизация постепенно започва да гасне. В рамките на тричетири месеца започва да изчезва и след около шест-осем месеца в организма ви не е останало много от изкачването и чувството, че сте бърз над 5000 м, вече е валидно само за изминалите месеци. Личните ми наблюдения показват, че ако ходите веднъж на три-четири години над 5000 м, то едва ли ще почувствате преимущество от т.нар. остатъчна аклиматизация. Единственото добро „от преди“ ще е, че вече имате представа как реагира тялото ви и какво се прави, ако нещо се обърка.
В случай че всяка година си причинявате поне веднъж по едно изкачване над 7000+ м, то шансовете да бъдете по-бърз в аклиматизирането следващата година са значително по-високи. Май-голямо предимство ще имате, ако до 30 дни след изкачен висок връх пак се насочите към подобен такъв. Организмът ви все още ще „помни“ височината и лесно ще схване, че се намира отново в същите условия. Адаптивните процеси ще се включат бързо и в сравнително кратък срок (три-пет дни) отново ще бъдете във върхова форма. Така с годините, ако периодично „стресирате“ организма с височини над 5000+ м, със сигурност той ще „запомни“ как се включват механизмите за по-бърза адаптация. Височинната „експедиционна памет“ е голямо предимство, което многократно ми е давало преднина пред други участници в дадено изкачване. Имало е експедиции, в които на десетия-дванадесетия ден след пристигане в базовия лагер съм се чувствал готов за 8000+ м връх. Седемхилядници (като Аконкагуа или Дснали) съм изкачвал без големи проблеми и на петия -седмия ден от пристигането. Във всеки случай бързината и успехът на всяко изкачване се влияят от нивото, с което пристигаме на изходната точка за атака. Ако искаме да сме бързи и успешни по върховете, трябва да сме винаги в топформа. Всяко прекъсване ни връща назад и на място причинява забавяне на аклиматизацията.