СТРАХОВЕТЕ
Скоро след като започнах да навлизам по-дълбоко в планините, осъзнах, че макар да е дисциплината, която най-много ме влече, височинният алпинизъм всъщност е бил и си остава лотария, в коя го залогът е животът или части от тялото ти. От друга страна, ми стана ясно, че славата посмъртно не топли, а болката в сърцата на близките и приятелите остава завинаги.
През юли 2009 г., шест дни след като с Дойчин Боянов, Николай Петков и Николай Вълков бяхме направили първото българско изкачване на Гашербрум I (8068 м), се озовах на не повече от 80 м от най-високата точка на съседния Гашербрум II (8035 м). Бях сам и най-близко намиращите се хора в планината бяха много далеч от мен. за да разчитам на помощ. Върхът беше примамливо близо. Вятърът откъм Китай беше силен и ме повали няколко пъти. докато правех опит да тръгна по острия ръб. Пропастите от двете страни ми се сториха гигантски, хвана ме сграх. усетих несигурност и отстъпих. Върнах се въпреки изкушението да направя последните крачки. Не исках да ставам втората жертва за сезона на този връх.
Първата среща със замръзнал труп в зоната на смъртта над 8000+ м е винаги стряскаща. Някои от тръгналите наистина нямат късмета, уморяват се, падат и просто замръзват. Във връхния купол на Еверест, на метри от пътеките, тръгващи от южната (непалска) и северната (тибетска) страна на върха, лежат поне 20 жертви. Всички минават покрай тях и десетките публикувани снимки ги превръщат просто в обекти от пейзажа. Най-често близките на тези хора нямат възможност и воля да организират смъкването на телата до базовия лагер, въпреки че съществува такава възможност. Понякога обаче мястото на смъртта е толкова опасно, че и дума не може да става да се организира акция по свалянето. Смятам, че телата на загиналите нямат място край пъртината към върха и категорично не трябва да остават там. Най-честата практика е погребването в ледникови цепнатини. Телата се увиват в големи платнища и се спускат, за да бъдат погребани в дълбоките бездни по склоновете. Свалянето с носачи е скъпа процедура и малцина роднини си позволяват да платят високите такси за тази операция.
Поемайки към върховете, пито един от нас не трябва да тръгва с мисълта, че там ще умре или ще остави нещо от себе си, черните мисли трябва да се замразяват още в мига, кога го минат през мозъка. Съзнанието ми в планините никога не е било обременено от потенциалните възможности, вероятности или предположения за черен край. Просто гледам да стъпвам внимателно, да спазвам правилата и никога да не преминавам границата. Рискът започва там, където свършват възможностите ни. Водещ ограничител за безразсъдните решения в планините винаги е бил страхът. Това е едно от най-полезните качества на опитните алпинисти, което аз целенасочено продължавам да развивам и поддържам.
ДОБАВЕНА СТОЙНОСТ
Експедицията „К2-200544 завърши без връх. Аз и Дойчин успяхме да стигнем до около 8150 м височина по маршрута, което си остана най-високата точка за сезона по склоновете на К2. Въпреки наличието на силни екипи и многото опити тази година върхът не допусна никого до себе си.
Освен натрупването на опит за организиране и провеждане на самостоятелна клубна експедиция в Каракорум, повечето от участниците успяхме да свършим и много допълнителна работа, свързана с професионалните ни интереси. Дойчин съумя да събере и систематизира данни за сатурацията на кислорода в кръвта и сърдечната дейност на всички участници по време на трекинга, в базовия и във височинните лагери (до 8000 м) през периодите на покой и възстановяване. Данните бяха използвани за подготовката и защитата на дипломната му работа в Национална спортна академия през ноември 2005 г.