— Че си досаден съпруг — отговорих му аз. Усмихна се.
Попитах го дали иска да дойде с мен в Лондон. Днес мислих за това и ми се стори хубава идея, може би различният въздух ще ни се отрази добре. Отвърна ми, че би му харесало, дори само за да ми попречи да пръскам пари в магазините, но работата не му позволявала. Настоях, ала нямаше какво да се направи.
Може би така е по-добре.
Наистина е досаден съпруг.
17 февруари
Днес излязохме на вечеря с Джовани и Ана. Предпочитам тях от всички двойки, които познаваме. Изглеждат красиви заедно. Те са симпатични, весели и винаги имат нещо забавно и интересно за разказване. Не мисля, че се преструват. Явно много се обичат. Тя сподели, че от около месец се е записала на курс по танго. Звучеше ентусиазирана. Било като наркотик и вече не можела без това, забавлявала се безмерно и учителят й казал, че напоследък била станала изключително добра.
Двамата с Джовани ще ходят за две седмици в Аржентина. Много се шегувахме във връзка с вероятността той да танцува танго, защото не притежава никакъв усет. Смяхме се при спомена за неговите некоординирани движения, като се сетихме за една Нова година заедно, когато се бяхме просълзили от смях, докато го гледахме на дансинга.
Аржентина е идея на Джовани. На масата той ни каза шеговито:
— Подарих й интензивен курс, така през деня ще мога да обикалям и да се перча пред аржентинките.
Ана се усмихна с думите, че не се притеснява ни най-малко, понеже Джовани не може да се съревновава с аржентинците, които според нея са създадени за любовници, също като кубинците.
Паоло я попита откъде знае.
— На предишното място, където живеех, имах аржентинец за съсед и вечер, когато се любеше, все едно изстрелваше серии от дузпи по стената. Веднъж се качих в асансьора с момиче, което отиваше при него, и я погледнах така, както гледаш човек, който се разхожда с печеливш лотариен билет в джоба, но още не знае за това.
Като оставим шегите настрана, подаръкът на Джовани силно ме развълнува. На масата той вземаше ръката й, милваше я, целуваше я. Винаги забелязвам как я гледа, докато говори, и почти им завиждам. Връзката ми с Паоло не предполага прояви на чувства пред свидетели. Не предполага и насаме.
Дори облякох роклята, която си купих в събота, и се опитах да изглеждам колкото може по-добре; вече не знам дали се старая заради себе си, или заради Паоло. Обичам дами правят комплименти в негово присъствие. Тази вечер ми направиха немалко. Той не ми каза нищо.
Докато се прибирахме към дома си с колата, не отворихме уста. Единственото, което изрече Паоло, беше, че Аржентина е опасна и „ония двамата“ трябва да внимават. Потопена в тишината на пътуването, внезапно ме споходи същото усещане като в офиса онзи ден. Силвия получи букет цветя и когато разносвачът й го подаде, изпитах любопитство да разбера от кого ли може да бъде. Отскоро си има приятел и той й устройва подобни изненади. Освен това я чака пред офиса, за да не й се налага да взема автобуса. Малко се срамувам да го напиша, но се надявах да са за мен. Паоло от години не ми подарява цветя, като изключим обичайната мимоза на празника на жената. Разбира се, не мога да искам от съпруга си да ми изпраща рози. Това е проява на внимание, за която той трябва да се сети сам. Проблемът е, че не може да очаквам дори пътуване до Аржентина. Но, за разлика от розите, в случая и аз нося отговорност. От колко време не съм предприемала нещо ново? Нещо, на което да се отдам, на което да се отдадем? Най-вероятно не бих танцувала танго, ала мога да намеря нещо по-подходящо за мен. Затова в един момент му подхвърлих:
— Ние също можем да отидем някъде… Може би за Великден, не толкова далече като Аржентина… — Почти се засрамих, когато го казах, изпитах неудобство. После добавих: — Ама наистина ли си сигурен, че не ти се идва в Лондон?
Отговори ми, без да се обърне, с поглед, втренчен в пътя:
— В Лондон не мога, затънал съм в работа. Виж, по-нататък може да пътуваме до някъде, защо не? Не по Великден, по това време на годината за мен е сложно, но веднага след това е напълно възможно.
Още в същия миг, в който го каза, и двамата знаехме, че никога няма да предприемем подобно пътуване. За нас удобният момент не настъпва никога. Но пък все по-умело се преструваме, че това не е някоя от обичайните лъжи. Според мен обаче за известно време вярваме и дори успяваме да почувстваме едно едва доловимо ехо от тези предизвестени, но неизживени емоции.