Тази сутрин се събудих и погледах Паоло, докато спеше. Наблюдавах го внимателно и нещо глупаво привлече вниманието ми: от ушите му стърчат дълги косми. Никога по-рано не ги бях виждала. Все повече в него ме дразнят неща, които преди дори не забелязвах. Когато сутрин на закуска яде яйце, вече не понасям как чука с лъжичката по него, за да счупи черупката. И се мразя за това, защото той не прави нищо лошо.
Напоследък го гледам и ми се струва чужд, сякаш не го познавам достатъчно. Постоянно изпитвам чувство за вина, като съм с него. Колкото по-неприятен ми става, толкова по-виновна се чувствам и колкото по-виновна се чувствам, толкова по-неприятен ми става. Винаги съм се чувствала така спрямо него. Много пъти, без да има истинска причина, долавям в себе си порив да му се извиня.
Превръщам се в дърта истеричка. Снощи Паоло, с все още мокра след душа коса, перфектно вчесана назад — дотолкова, че се виждаха линиите, оставени от гребена, си намъкна анцуга и седна на дивана да гледа телевизия, като ядеше шамфъстък. Дори беше постлал книжна салфетка на масата, за да слага черупките върху нея. Станах и отидох в кухнята, като се престорих, че пия чаша вода, но всъщност избягах от подтика да му изсипя всичкия шамфъстък върху главата. Всичко ми беше неприятно: шумът, да го гледам как хрупа, даже купчината черупки на салфетката.
Нещата, които не понасям в него, стават все повече: жестове, действия, начин на изразяване, навици, на които всеки ден се насилвам да не обръщам внимание. Случва се да усетя, че нарочно се държа така, та да се подразни: правя го напук и това е най-лошото. Понякога чувствам желание да го накажа за нещо, а не знам за какво.
Онзи ден се приближи, за да ме целуне, и изпитах неудобство. Вече не ми допада мисълта да го целуна и дори да ме докосне. Желанието ми е изчезнало. А не знам къде е отишло, за какво е отворило място. Дразни ме даже когато ме попита какво има, щом ме види замислена. Сърби ме езикът да му отговоря грубо, да му кажа, че не е негова работа. Изживявам всичко така, все едно е нахлул на моя територия.
Лоша съм. Съзнавам го.
Открих кое е по-лошо от отказана желана целувка: получена целувка, когато е вече прекалено късно.
Преди непрестанно исках да разговарям с него, дори и да не беше нужно. Сега обаче постоянно искам да мълча. Потъвам в дълги мълчания. Какво става с мен? Сякаш се превръщам в друг човек. Чувствам се раздвоена, като че ли част от мен е започнала да се взира в мен, да наблюдава живота ми. Знам само, че все по-често ми се иска да си тръгна. Не знам къде… Да си тръгна от всичко това, от моя живот, от мен самата, от нещата, които ми се случват, и от тази, в която съм се превърнала.
Може би ще ми бъде достатъчно да остана сама известно време. Дори ми хрумна идеята да обзаведа мазето и да се преместя там, но ще бъде много сложно и трудно за обясняване.
По-добре да си лягам, стига съм писала в този дневник. Познавам тези вечери: мога да напиша някои ужасни неща и след това няма да бъде възможно повече да се преструвам.
3 март
Напоследък се гледам по-често в огледалото. Наблюдавам се анфас, в профил, хващам си косата с ръце, играя си, като правя физиономии, променям изражението си, опъвам кожата на лицето си, за да видя как бих изглеждала с лифтинг. Мисля, че имам хубаво тяло за възрастта си. Не ходя на фитнес, въпреки че би трябвало, но гърдите ми още са красиви и бедрата ми харесват. Смятам, че тялото ми събужда копнеж.
В последно време се чувствам изпълнена с непокорство. Изпитвам желание да не съм така послушна.
Вчера, след работа, отидох да пием по нещо с някои колеги от офиса. Обикновено отказвам поканата, но този път ме връхлетя неочакван порив и приех. Изпих два коктейла и когато всички излязоха да пушат, ги последвах и ги помолих да ми дадат цигара. Не гълтах дима, разбира се.
Трябва да излизам по-често с други хора, вчера се забавлявах и се чувствах по-лека и спокойна, не така напрегната, както обикновено. Двата коктейла дори ме поразвеселиха, даже не писах, преди да си легна да спя.
Докато се прибирах към къщи с колата, бях щастлива, ала по едно време, не знам защо, ме обзе лека носталгия и си спомних как се връщах у дома след училище. Изпитах желание да отворя вратата, да видя как майка ми слага масата, да е приготвила паста с рагу.
Кой знае защо, но когато пия алкохол, се настройвам носталгично. Днес след работа си позволих акт на суета. Купих си бельо, което е на мен в момента, докато пиша. Комбинезон от черна дантела. За пръв път купувам нещо подобно, винаги съм смятала дантелата за донякъде вулгарна и неподходяща за мен. Но този комбинезон, през който гърдите едва прозират, ми хареса на мига, още щом го изпробвах в магазина.