Сега ще го сваля и ще го прибера в чекмеджето, преди Паоло да се върне в стаята. Сигурна съм, че ще намери начин да ме накара да се почувствам смешна.
10 март
Преди да напиша какво се случи днес, искам да разкажа какво стана в неделя сутринта.
След като закусих, си направих кафе и го изпих, седнала на дивана. Паоло беше излязъл. В един момент, докато мислех едновременно за много неща, внезапно скочих и започнах да отварям прозорците в къщата. Приличах на луда. Не знам какво ме подтикна да го сторя, но изпитах непреодолим порив да отворя широко всички прозорци, за да влезе повече въздух. После се изкъпах и излязох да се разходя. Дори купих цветя. Тези дни продължавам да се чувствам необичайно. Нуждая се от човек, който да ме изслуша и да ми помогне. Сама успявам единствено да излея на тези страници какво чувствам и изпитвам върху себе си, ала не съм способна да намеря изход от затруднението, в което съм изпаднала. Надявам се само всичко да премине бързо, положението скоро да се оправи и съмненията ми да се стопят.
Обаче се страхувам, че ситуацията се влошава. Днес направих нещо, от което се срамувам. Не мога да си обясня защо постъпих така.
Този месец Силвия получи за втори път букет червени рози в офиса. Момичетата се забавляват, като се шегуват с нея. Напоследък усмивката й е красива, тя е весела и изпълнена с любов. Влиза в офиса и върви, все едно краката й не докосват земята. Днес следобед, преди да си тръгне, ми показа имейл, който беше изпратила до агенцията. Когато го прочетох, забелязах, че е объркала част от информацията, която бяхме обсъдили преди това. Реагирах прекалено остро. Скарах й се на висок глас, а това не е типично за мен. Дори не знам защо го приех толкова навътре. На няколко пъти Силвия се разплака. Моментално след това се разкаях за поведението си и й се извиних, като измислих една лъжа: казах и че току-що съм получила лоша новина.
Тази вечер дойдоха приятели на вечеря. Поднесох им задушени зеленчуци и филета от риба тон, овкусени с балсамов оцет и семена от сусам.
Дарио ми каза, че не заслужавам такъв добър съпруг като Паоло. Не говореше сериозно, но въпреки това се подразних. Уморих се да ми повтарят, че Паоло е прекрасен човек, че ме обича и че съм голяма щастливка с такъв съпруг. Добър е, прекрасно знам това, ала истината е друга и хората, които не живеят в тази къща, няма как да го знаят. Разбира се, почти никога не се караме, уважава ме… Но освен това никога не ме целува и не ме прегръща, нито пък ме завлича в леглото.
Чувствам се сама в тази къща, в този брак, чувствам се сама дори когато се возя с него в колата.
13 март
Вчера попитах Паоло дали ме обича още. Не знам откъде събрах смелост. Погледна ме със странно, смаяно изражение, а след това ми каза:
— Разбира се, че още те обичам… Защо ми задаваш този въпрос?
— Така, за да знам — отговорих му аз.
Почувствах облекчение, че не добави:
— А ти?
Осъзнах, че писането е нож с две остриета. Помага ми да се чувствам по-добре, но същевременно ме кара да се тревожа. Освен страха, че някой може да прочете тези думи, разбрах, че запечатването на мислите ми, обличането им в писмена форма подчертава по напълно недвусмислен начин противоречията дълбоко в мен, неуспехите ми. Когато ми се случи да препрочета страниците няколко дни след като съм ги написала, понякога откривам мисли, които сякаш принадлежат на друг човек. Съзирам страхове и желания, за които не съм смятала, че са ми присъщи. Мечти, които съм забравила или може би зачеркнала, когато съм осъзнала, че никога няма да се осъществят.
Писането на този дневник ме отдалечава по осезаем начин от моето минало, в някои отношения ме обезкуражава, а в други ме смайва. Натъжавам се, като виждам каква съм била, каква съм мечтаела да бъда и каква съм станала. Страниците на този дневник ме плашат и безпокоят, особено белите страници, които ме очакват. А когато се случи да си представя бъдещето си, ми се струва, че пред мен стои все същият монотонен живот, който се повтаря и повтаря, като единствената разлика е, че ще остарявам все повече и повече.
Как бих желала да мога да разговарям с някого за това, да имам близък човек, който да може да ме разбере, да ме посъветва, да ми помогне да разбера. Ако споделя с Паоло, ще ми каже някоя от своите успокоителни фрази и ще се пошегува с мен. Само за да прекъсне този ми ход на мисли, все едно изпитваните от мен съмнения са признак за това колко капризна съпруга съм. В моя характер, в моя начин да бъда, съществува нещо, което ми убягва, нещо, което не си обяснявам и не разбирам.