— Ако това е специална тактика, за да не направиш вечеря, няма да се хвана — ми каза с ирония в гласа.
Докато готвех, се запитах какво ли ще стане, ако един ден реша да се върна назад по стълбите и на моята къща.
18 март
Снощи не писах нищо, бях прекалено ядосана и разочарована. Исках да прекараме една по-различна вечер с Паоло и запазих маса в ресторант за петък вечерта. Представях си, че ще пием вино и после ще се разходим в центъра. Винаги съм обичала да се разхождам късно вечер из града и да гледам витрините на затворените магазини. След като запазих масата, се обадих на Паоло и го попитах дали му харесва идеята да вечеряме навън в петък вечер. Реакцията му определено беше много далече от онова, което си бях представяла.
По-добре е и тази вечер да не пиша, защото ако мисля за случилото се, се потискам, а това не ми допада.
И днес продължавам да се удивявам, когато си спомням докъде беше стигнал бракът ни и упорството ми да не променям това положение.
Щом се дипломирах, веднага си намерих работа, която ми харесваше, а и съвсем не ми плащаха зле. Работата ми имаше много предимства, но след около година я напуснах. Липсваше едно: възможността да се развивам. Не можех да придобия разнообразен опит, да уча, да израствам. Не разбирам защо не направих същото и с брака си. В един момент вече нямаше никакви перспективи, дори и намек за положителна промяна и даже устройването на романтична вечеря беше станало трудно.
— Не, не че не ми се излиза на вечеря в петък, само че… Работих като муле през цялата седмица и ми се иска да постоя на спокойствие и малко да се отпусна.
— Добре… Нали няма ти да готвиш в ресторанта. Ще седнем и ще се отпуснем.
— Не изпитвам никакво желание да карам кола, да обикалям цял час, за да търся къде да паркирам, да седна в ресторант, заобиколен от надвикващи се един друг хора… Но ако непременно трябва да дойда, ще дойда.
Почувствах се истинска идиотка.
— Не се притеснявай, приключваме темата.
Вечерта въздухът у дома като че ли беше сгъстен.
Усещаше се напрежение. В един момент Паоло ме попита дали съм ядосана заради ресторанта.
— Не, моля ти се. Някаква си вечеря.
— Тъй или иначе, вината не е моя.
Пронизах го с поглед.
— Ама извинявай, работя си в офиса, затънал в досадни неща, а ти ми се обаждаш по телефона и към цялата досада добавяш и тая история с вечерята в петък!
— Не мислех, че да излезеш на вечеря с мен е досада. Бях толкова сигурна, че ще ти стане приятно, та дори вече бях резервирала маса.
— А, значи, още по-зле. Запазила си я, без даже да ме питаш дали съм съгласен, така ли?
— Виж, Паоло, стига сме говорили за това, наистина.
— Извинявай, но като си направила всичко на своя глава. Да ме беше попитала предварително и веднага щях да ти откажа. За какво съм виновен в момента? Всичко тръгва от теб. Ако беше останало на мен, нямаше да се случи нищо.
Не пророних дума и се отправих към леглото.
На следващата сутрин се обадих на Карла от офиса, за да й кажа, че ще й отида на гости за уикенда, а след това позвъних в ресторанта да отменя резервацията.
Не поискаха да узнаят причината, но аз се почувствах длъжна да обясня:
— За съжаление, единия от гостите вече го няма.
От другата страна на линията женският глас ми отговори:
— Моите съболезнования.
В петъка след скарването с Паоло заминах при Карла.
Всеки път, когато й ходех на гости, си казвах, че трябва да го правя по-често, но после нещата от живота ме отвличаха от това ми намерение. Вечеряхме в приятно ресторантче, забавлявахме се. След като се поразходихме, се прибрахме и останахме дълго време на дивана с по чаша билков чай в ръка, потънали в разговор.
Винаги съм вземала Карла за образец. Убедена съм, че е толкова красива, защото е смел човек; човек, способен на действие. Например отношенията й с Алберто. Остави всичко, което имаше — къщата в Милано, работата, приятелствата, — и се премести при него в провинцията, близо до Форли. Дори след като връзката им приключи, не съм я чула да се оплаче нито веднъж или да каже, че съжалява за избора си.
— Защо не се върнеш в Милано? Какво толкова те задържа тук?
— Защото моментът още не е дошъл.
— Какво чакаш? Алберто да реши да се върне ли?
— Не. Знам, че никога няма да го направи.