— Елена, плашиш ме. Какво си пила тази сутрин?
Целият ми ден мина в странна еуфория. Не знам какво ме беше прихванало.
Не ми се връщаше в Милано, чувствах се добре с Карла.
На следващия ден, докато се прибирах към къщи, му изпратих съобщение: „Извинявай за тогава. Нямаше никакво спешно обаждане. Просто не успях, не можех. Надявам се, че ще ми простиш. Елена“.
Отговори ми веднага: „Сега знаеш къде живея. Ако някой ден решиш, че можеш да го направиш, обади ми се“.
„Утре следобед свършвам по-рано работа. Ако ти се пие кафе… с удоволствие.“
Изчаках малко, преди да му изпратя това съобщение. И когато го сторих, изпитах срам. Почувствах се нагла.
„Утре следобед съм свободен чак след четири.“
„Като тръгна от офиса, ще ти се обадя.“
22 март
Прибрах се преди малко у дома, уморена до изнемога. Взех душ и нямам търпение да си легна. Паоло дойде да ме посрещне на гарата и веднага щом ме видя, ме попита как е минало и как е Карла.
Не ми се говореше. Като се качих в колата, ме целуна по устата. Никога не го прави, така че се притесних. Дори го попитах, може би поради чувство за вина, на какво се дължи тази целувка. Отговори ми:
— Как така „на какво се дължи“? Защото си ми съпруга!
Не мисля, че ще заспя бързо. Вълнувам се. В края на краищата уговорката е само да пием заедно кафе, но знам прекрасно, че проблемът не е в кафето.
23 март
Седнала съм пред белия лист в опит да сложа ред в спомените и в чувствата си. Прекрасно осъзнавам, че ще ми бъде много трудно да опиша случилото се този следобед…
Когато днес, от дистанцията на времето, чета какво съм написала тогава, изпитвам съвсем същото вълнение.
Онзи следобед, като влязох в сградата, той ме чакаше пред асансьора и държеше вратата отворена.
— Предпочитам да се кача пеша, асансьорите винаги малко ме притесняват.
— Е, струва ми се, че и стълбите не се шегуват, ако съдя по предишното ти посещение тук.
Дарих го с крива усмивка.
— Хайде, влизай, слязох нарочно. С мен няма да ти се случи нищо. Тази сутрин накарах техника да го провери.
Усмихна ми се.
Доверих му се и влязох.
— Как си? — попита ме той.
— Добре.
— Прекрасна си.
— Днес определено въобще не се харесвам, но все пак благодаря.
Страхувах се да не чуе как думка сърцето ми. Тогава почувствах, че ако ме притисне към стената и ме целуне, няма да се съпротивлявам. Не успявах нито да вдигна поглед към него, нито да промълвя дума. Асансьорът се отвори и той изчака да изляза.
— Втората врата вдясно.
Тръгнах натам и изведнъж усетих как ръцете му обгръщат талията ми. Придърпа ме към себе си. Телата ни едва се докосваха. Долавях топлината му, долавях неговия дъх да гали шията ми. Завъртя ме и без да говори, ме погледна в очите. Отметна косите от лицето ми, както беше направил в коридора в лондонския хотел. Без да отклонява погледа си от моя, той нежно ме притисна към стената и ме целуна.
Не беше напорист. Бе самата нежност. Веднага разбрах, че е ненужно да оказвам каквато и да било съпротива, вече беше късно. През цялото време бях водила битка, която дълбоко в себе си не бях искала наистина да спечеля в нито един момент. Отвърнах на целувката му. Устните му бяха меки, а вкусът на целувките му — приятен. Усетих ръката му да се качва между бедрата ми, пипаше ме там, където от месеци не ме беше докосвал никой мъж, където от години, освен моя съпруг, не се бе приближавал никой друг. Краката ми трепереха. Беше внимателен и същевременно силен, решителен.
Дишането ми се учести. За пръв път исках да бъда егоист и спрях да мисля за каквото и да било. Желаех да се оставя да потъна в тези нови усещания, които ме изпълваха с наслада и ме караха да се чувствам добре, без да се тревожа за последствията. Не бях изпитвала толкова всепоглъщащо удоволствие от дълго време насам, всъщност никога не бях изпитвала такова удоволствие и му отвърнах, спрях да се съпротивлявам. През онзи следобед рухнаха преградите, които бях изграждала с невероятна отдаденост. Чувствах как всички нишки, които ме държаха вързана, падаха една по една. Бях олекнала, диханията ми излизаха от все по-дълбоко, чувствах ги с вътрешностите си, със стомаха, с душата си. Моите и неговите заедно. Отдавах се напълно на един непознат.