След няма и пет минути ми позвъни:
— Къде тук?
— Тук, в кафене „Рим“, пия кафе.
Тишина.
— Не го ли очакваше?
— Не. Идвам да те взема, дай ми пет минути.
Отидох за малко в тоалетната, пооправих се и се върнах в колата, за да го изчакам. Не знаех дори каква кола има, усещах как безпокойството ми нараства. Може би наистина бях забъркала голяма глупост, може би Карла беше права.
Една кола се приближи и даде сигнал с клаксона. Тъкмо щях да сляза, но той ми направи знак да го последвам и потегли. Бях си представяла различен поздрав, мислех да го прегърна и да го целуна, нашата първа целувка на открито. Последвах го насред полето. Никога не бих успяла да намеря къщата. Пристигнахме след четвърт час, влязохме през отворена дворна врата и минахме по алея, покрита с чакъл, която водеше към къщата. Излезе от колата и пристъпи към мен.
Слязох с усмивка на лицето.
— Работата приключи ли вече? Не виждам никого.
— Брат ми отиде в Болоня при децата, а в неделя работниците си почиват.
Стояхме един срещу друг и се гледахме мълчаливо. Лицето му имаше хладно изражение, което не познавах, а аз се оглеждах наоколо, за да скрия неудобството си.
— Ще ми покажеш ли как се получава къщата?
Продължаваше да се взира в мен със същото изражение на лицето, а след това каза:
— Защо дойде?
Въпросът ме улучи право в гърдите. Реших да бъда честна.
— Много исках да те видя.
— Защо не ме предупреди, преди да тръгнеш?
— Смятах да те изненадам.
Останахме така, обвити в мълчание. Искаше ми се да изчезна, искаше ми се изобщо да не бях идвала, желаех само да се кача в колата и да избягам от там.
— Виж сега, ако има някакъв проблем, мога да си тръгна веднага.
— Не ти казвам да си тръгваш.
— Тогава какво ми казваш?
— Искам да разбера какво те подтикна да дойдеш.
— Желаех да те видя, толкова е просто. Какво има за разбиране?
— Нищо, не съм сигурен дали това е истината.
— В какъв смисъл? Каква може да бъде истината?
— Истината е, че напоследък се държиш странно.
— Не разбирам за какво говориш.
— Вече не успяваш да видиш контекста.
— Какво означава това? Какъв контекст?
— Като изникваш в живота ми така внезапно и без да предупредиш, извън контекста, в който сме се виждали винаги, ти преместваш границата на срещите ни.
— Извинявай, каква граница? За какво говориш? Може би не съм толкова интелигентна като теб и не схващам.
— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че твоето решение да дойдеш променя нещата.
— Какво променя? Че те виждам на дневна светлина ли?
— Нарушава правила.
— Извинявай, какви са тези правила? Че може да те виждам само като идвам у вас да се чукаме ли?
— Хайде, стига вече, разбра прекрасно за какво ти говоря.
— Не, не разбрах.
— Други правила означават друга игра, а аз не съм сигурен дали искам това.
— Ти си напълно луд, за каква игра говориш? Не ти предлагам никаква игра, исках само да те видя и мислех, че и ти го искаш.
— Опитай се да ме разбереш.
— Не, не те разбирам. Не спираш да говориш за игра, за правила, за граници, за контекст… да не би за теб всичко да е било само игра? — Сега аз го гледах право в очите. Отвърна поглед и разбрах, че търси нещо, за което да се вкопчи. — От какво си така уплашен? — попитах го.
— Страх ме е, че искаш да превърнеш тази връзка в нещо различно, а аз не съм уверен дали го желая.
— Значи, ако остане на теб, ще продължаваме все така? Ще идвам у вас да се поизчукаме и после ще се връщам вкъщи, а? Това ли искаш?
— Знаеш прекрасно, че не става дума и никога не е ставало дума само за изчукване.
— А за какво става дума?
— Нямам дума, с която да го опиша. Това, което изживяхме, го изживяхме заедно и ти също знаеш какво беше.
— Кажи ми тогава какво искаш сега?
— Съвсем същото като онова, което имахме до днес. — Отговорът му все едно ме прониза с кинжал в гърдите.
— Нещата се променят, развиват се — и този техен ход ми се струва естествен.
— Не че не искам, просто не мисля, че съм способен. Със сигурност не в момента. — Изражението му се беше променило. След мълчание, което изглеждаше безкрайно, добави: — Не съм способен да ти дам това, което желаеш. В онзи апартамент, в онази мярка знам какво да правя, знам какво искам, знам да се отдавам, знам да вземам. Извън онова измерение се губя. Възможно е някой ден да се науча, но е възможно и да не се науча никога.