Беше ми необходим почти месец, за да преподредя мислите си и да започна да правя първите си стъпки в моя нов живот. Първото, което предприех, беше да се обадя на Карла.
— Здравей, Карла.
— Здравей.
— Как си?
— Добре, благодаря.
— Удобно ли е?
— Да, слушам те.
— Исках да чуя как си. Какво правиш?
— Разтребвам из къщи, после ще отида да напазарувам.
След тези думи замълча. Мисля, че очакваше да й кажа нещо.
— Всъщност ти се обадих, за да ти се извиня. — Изчаках отговора й, за да разбера доколко ми е сърдита, но тя не продумваше, сякаш трябваше да добавя още нещо. — Исках да те помоля да ме извиниш и да ти кажа, че съжалявам.
Тишина.
— Държах се като идиотка. — Отново тишина. — Като идиотка и глупачка, не мислех наистина нещата, които ти наговорих, бях напълно изкукала… Кажи ми нещо, моля те.
— Какво искаш да ти кажа?
— Това, което мислиш.
— Мисля, че се държа като идиотка, че беше напълно изкукала и че не мислеше наистина нещата, които ми наговори.
Вече не ми се сърдеше и това ме накара да се почувствам щастлива.
— Прощаваш ли ми?
— Не знам, много ме нарани.
— Наясно съм, извинявай.
— Прекарах адски дни в разсъждения за нещата, които ми наговори.
— Знаеш, че не ги мислех наистина.
— Обаче някои от тях бяха верни.
— През онзи ден не бях на себе си. Съжалявам. — Тишина. — Ако не ми простиш, скачам в колата и веднага ще ти се тупна на главата.
— Ще ти кажа, че не съм ти простила само защото така поне ще те видя… Иска ми се да те видя.
— И на мен.
Тя все още не знаеше какво се беше случило между мен и него.
— Трябва да ти кажа нещо, което ще ти хареса.
— Какво?
— Беше права, не биваше да ходя при него. Нито сме се виждали, нито сме се чували оттогава.
Отсреща ми отвърна няколкосекундно мълчание, а после:
— Все пак не ми харесва. Как си сега?
— По-добре, но бях страшно зле, затова не ти се обадих веднага.
— Искаш ли да се видим?
— Не, благодаря, първо трябва да сложа в ред това-онова.
Останахме на телефона повече от час, разказах й всичко. Помолих я да ми каже мнението си, без да се притеснява, защото се чувствах готова да приема думите й. Според нея не бях готова да се справя с връзката с такъв мъж, не бях готова за неговите потребности и навярно и той не беше готов, за да отговори на моите. Въпреки съществуващото огромно привличане, голямата близост и взаимно разбирателство, ние съвсем не бяхме успели да се видим един друг.
— Но как можа да отреже с такава хирургическа точност нашите отношения? Дори не се опита да ми покаже, че е държал на тях. Така остави в мен съмнението, че въобще не му пука за нас.
— Мисля, че му е пукало за теб, иначе нямаше да бъде толкова внимателен, любящ и мил по време на срещите ви. Може би не е бил готов да направи следващата крачка и ти си го накарала да го забележи. Трябвало е да се случи по естествен начин, но ти се остави да бъдеш ръководена от страховете си.
— Вярно е, обаче той можеше просто да ми го каже, да бъде ясен и аз щях да изчакам.
— Ти си извадила на показ твоите сенки, отговорил ти е, като е извадил своите.
— Държах се като глупачка.
— Не, не си глупачка, само че не си успяла да бъдеш напълно открита. Мога да ти кажа, че докато беше с него, видях една жена, която много ми хареса. Жена смела, красива, която знаеше какво желае и умееше да си го поиска.