— Паоло, трябва да говорим.
— Какво има?
— Трябва да говорим за нас.
Щеше да каже нещо, но ме погледна в очите и спря. Постояхме безмълвни няколко секунди. Беше разбрал за какво става дума, сигурна бях, и се обърна към телевизора.
— Паоло.
Увеличи звука.
— Паоло! — Издърпах дистанционното от ръката му и изключих телевизора. — Изслушай ме… моля те.
— Не искам да чувам думите ти. Нещата ще се оправят, вече са тръгнали. Ще видиш, че като отидем в Шарм, ще се почувстваме по-добре.
— Паоло, няма да дойда в Египет.
— Как така няма да дойдеш? Имаме и билети.
— Съжалявам.
— Старая се всячески, Елена, напоследък ти го показвам… Дай ми време.
— Късно е, Паоло, вече не можем да направим нищо.
— Не е късно, ти си тази, която бърза, това не са неща, които се нареждат за два дни, необходимо е време. Довери ми се.
— Забелязах, че си по-внимателен, но вече е късно.
— Влюбена ли си в друг?
— Престани…
— Ако има друг мъж, кажи ми го.
— Няма никакъв друг мъж.
— Закълни ми се.
— Паоло, моля те.
— Защо не искаш да ми се закълнеш?
— Не става дума за това дали има друг мъж, а за това, че вече не сме ние. Моля те, остави ме да си вървя.
— Не искам.
— Моля те, и за мен е много трудно.
Стоях и мълчах.
— Да си дадем време, ако си все още така уверена след няколко месеца, няма да те спирам, обещавам ти. Моля те само за няколко месеца…
— Вече отдадох цялото необходимо време на тази връзка, направих всичко, което можех.
— Все още можем да променим нещата.
— Не обсъждаме дали да се разделим, или не — това вече съм го решила. Само търся с теб начина да го направим.
Промени позата си, като се поотдалечи.
— Не съм съгласен, ти си тази, която…
— Паоло, не повишавай глас и не започвай да назоваваш виновници.
— Напротив, ти си виновна.
— Желая да получа възможност за щастлив живот. Ако това да казваш, че вината е моя, ще те накара да се почувстваш по-добре, тогава съм съгласна. Не искам да се караме, не искам да се обвиняваме.
— Не искам да се разделяме. Какво лошо съм ти сторил? Защо ме мразиш?
— Не те мразя, но ако продължавам да живея с теб, ще се случи.
— Какво очакваш да направя сега?
— Нищо, само да приемеш решението ми.
— Вече не мога да те позная, плашиш ме. Как можеш да ми говориш по толкова студен и рационален начин след всички години, прекарани заедно?
— Нямам избор. Може би ти не си даваш сметка какво ми струва да ти говоря така. — Изражението му беше на уплашено дете, в него нямаше никаква агресия. Искаше ми се да го прегърна, но не биваше да се размеквам. — Определено не се чувствам щастлива да ти кажа това.
Останахме седнали на дивана, вперили очи в далечна точка, в която да се вкопчим.
Без да погледне към мен, ми каза:
— Помниш ли, когато купихме този диван? Никога не ми е харесвал, знаеш ли?
— Нито пък на мен.
— И тогава защо стоя тук толкова време, щом не ни е харесвал?
Не му отговорих. Скри лицето си в ръце и започна да плаче. Плачеше шумно, хлипаше, подсмърчаше. Не бях го виждала да плаче от години.
— Извинявай, Елена, извинявай… Не е вярно, че ти си виновна. Вината е моя, не съумях да те обичам. Не съм способен да обичам никого, ти нямаш нищо общо.
Чувствах се изключително зле, не говорех. После се успокои, избърса сълзите и си издуха носа.