— Извинявай.
— Не е нужно да се извиняваш.
Вглеждаше се в тавана, зяпаше наоколо, взираше се в ъглите на къщата — навсякъде освен в мен.
— Погледни ме.
— Не мога.
— Погледни ме.
— Ако те погледна, ще се разплача отново като последния глупак.
— Добре, не ме гледай… само ми кажи дали си разбрал, че това е правилният избор.
— Не, не съм го разбрал.
— Паоло…
— Разбрах, но пак ме боли. Не мога да си представя живота без теб, не успявам да си представя, че утре сутрин ще се събудя и ти няма да си там в леглото, че ще се прибера вкъщи и теб няма да те има, че няма да вечеряме заедно и ти няма да си в спалнята, когато аз съм на дивана и гледам телевизия. Харесва ми да си мисля, че после ще изключа телевизора, ще дойда в леглото и ти ще си там. — Извърна се към мен и добави: — Не съм способен да си представя и ден без теб. Какво ще правя сега?
— Не знам.
Стояхме така, без да говорим, после той отиде да си вземе чаша вода и донесе една и на мен.
— Заповядай.
— Благодаря.
— Не ми благодари, сложил съм отрова. — Усмихна се, цялото му лице беше почервеняло. Седна на дивана. — Отивам да спя при брат си, не мога да остана тук. — Докато си нахлузваше обувките, без да ги развърже, додаде: — Всичко, което каза, е вярно, но за едно грешиш: когато започна да се отдалечаваш от мен, не е истина, че аз не го забелязах, само че не знаех какво да правя, как да го избегна и поради тази си неспособност просто стоях и гледах с надеждата, че нещата ще се наредят от само себе си. Не разбрах какво те подтикна да се промениш, но в един момент вече не беше същата, не можех да те позная и не успях да се справя със ситуацията. Нямаш представа колко силно съжалявам и знам, че никога не ще си го простя.
— Няма какво да си прощаваш.
— Напротив, Елена. Цял един живот.
20 октомври
На моята възраст не е лесно човек да започне да живее сам. Никога досега не съм го правила. През първите дни, когато се връщах вкъщи и откривах всичко изгасено и безмълвно, изпитвах чувство за празнота и тревога. Вечерях сама, лягах си сама, събуждах се сама. Нощем не успявах да спя, унасях се късно и се събуждах рано, при всеки лек шум ставах, за да проверя какво го е породило. Винаги си мислех, че са крадци, които се опитват да влязат.
Всичко, което преди правех автоматично, вече го нямаше. Наложи се да се приуча към нови обеми, към нови пространства и разпределение на времето. Вечер предпочитах да се прибера рано и бях придобила навика да оставям да свети в една стая. Оставях да свети някъде и докато спях.
Продължавах да се питам дали бях постъпила правилно. Всъщност вече знаех отговора — не исках да живея до мъж, когото не обичах — и все пак някои вечери ми се струваше трудно дори да ходя из празната къща. Всъщност много хора остават заедно, за да си правят компания, по навик, за да споделят разходите. Ако се разделят, няма да знаят къде да отидат.
В началото често канех вкъщи гости на вечеря, да не стоя сама. Даже Карла идва два пъти, за да прекараме заедно уикендите.
После се случи нещо — преодолях всички затруднения и без да си дам сметка за това, влязох в ново измерение. Започнах да се чувствам добре и нямах търпение да се прибера у дома, да затворя вратата и да остана сама, за да си върша своите неща. Гледах картините, подпрени на стените, вместо да бъдат закачени, и се чувствах щастлива: винаги съм предпочитала да стоят така, обаче Паоло не беше съгласен. Решавах да правя нещо и после променях намерението си в последния момент, без да е нужно да обяснявам причината или да усещам вина.
От седмица ям едно и също на вечеря: най-обикновен сварен ориз с риба тон, капчица зехтин и соев сос. Луда съм по това, много е вкусно, но никога не бих могла да го приготвя за някой гост: получава се каша, прилична на кучешка храна. Хапвам каквото ми харесва, колкото пъти си искам и по което време желая. Преди десет дни не можех да престана да ям авокадо, намазано върху препечен хляб, в салата, със скариди или пък си правех гуакамоле. Нямах желание за друго. Харесва ми да не чувам хъркане или покашляне, или пускането на казанчето в тоалетната нощем. Харесва ми да не чувам будилника на друг човек сутрин. Харесва ми да протегна крака и ръце и да се претърколя, без да се страхувам, че ще притесня някого.
Преди няколко дни нещо не успявах да заспя и дойдох тук, в кухнята, за да си стопля чаша мляко, а след това включих телевизора и осъзнах, че не е необходимо да намалявам звука или да изгася лампата. За пръв път имам апартамент само за себе си. По-малък е от онзи, в който живеех с Паоло, но изпитвам чувство за свобода, което никога досега не съм познавала. Открих красотата на тишината между четирите стени на къщата. Наслаждавам се на самотата си. Вечер, след като се нахраня, си правя билков чай и се изтягам на дивана, за да гледам филм, или се гмурвам между страниците на някоя книга, или пък водя дълги телефонни разговори с Карла, докато си мажа краката с крем. Купувам си цветя, които слагам в кухнята, отварям си бутилка с вино, дори за да изпия само чаша, понякога усилвам музиката докрай и танцувам сама из къщата. Научих се да се усмихвам на себе си в огледалото. Открих, че е много приятно да се опитваш да изкушиш сам себе си. Осъзнавам, че съм щастлива даже само като гледам яркоцветните чаши и купички на рафта в кухнята. Когато съм на работа, нямам търпение да се прибера у дома, за да си взема дълга топла вана. Никой не чука на вратата с въпроса може ли да влезе, не е нужно да готвя за други хора и нямам графици, нямам задължения. Понякога дори пропускам вечерята или пък решавам да изпробвам нова рецепта и на тръгване от офиса минавам да купя необходимите съставки, а след това се втурвам към дома си, за да си играя в кухнята като някое момиченце.