Федерика ме прегърна.
— Елена, голяма работа си.
Приключихме с приготвянето на чантата и като разгледах по-внимателно козметичния несесер, забелязах даже, че е различен от онзи, който бях видяла в дома му.
Спокойствието, което бях постигнала, доведе до различното ми отношение към живота.
Някъде по онова време, на една работна среща, шефът ме поздрави за работата ми. Бинети пусна обичайната си усмивка. Спрях го на излизане от залата.
— Извинявай, искам да поговорим за минутка. — Затворих вратата и останахме сами в помещението. — Слушай, Бинети, от години вече работим заедно. Ще ми се да задоволя любопитството си: какво означава усмивчицата, която от месеци виждам отпечатана на лицето ти? Може ли да ме осветлиш?
— Каква усмивка? Не знам за какво говориш.
— Прекрасно разбра за какво говоря, не се преструвай. Означава нещо, кажи ми какво. Готова съм да те изслушам. Ако ли пък нямаш нищо за казване или не си достатъчно мъж, за да го направиш, тогава да зарежем, но ти заявявам: нямам намерение да виждам повече тази усмивчица. Нито сега, нито утре, нито никога. Днешната беше последната, бях ли достатъчно ясна?
— Не си нормална, имаш проблеми.
— Не, ти си този, който има проблеми, и ти предлагам да говориш с мен за тях, ако ме засягат.
— Какво означава всичко това?
— Означава, че вече е време да престанеш с клеветите си.
— Не съм говорил клевети.
— Не се учудвам, че се правиш, че не разбираш, но за мен няма значение — знам, че се разбрахме.
— Слушай, що не вземеш да престанеш да ми досаждаш с глупости и не почнеш да се чукаш повечко?
— Не, май не разбра. Ти си този, който досажда и му се налага да престане. И въобще не се шегувам, мога да се превърна в истински проблем за теб, Бинети. Проблем, който дори не си в състояние да си представиш колко голям може да бъде. Не искам повече да виждам тази шибана усмивчица на лицето ти, когато се говори за мен. И не само това — ако някой отново ми предаде нещо, което си плямпал по мой адрес, ще те накарам да съжаляваш, даже да не е вярно, че си го казал. Проигра си всичките шансове, Бинети. Търпението ми се изчерпа напълно.
— Какво, заплашваш ли ме?
— Не е заплаха, а обещание. Разбирам, че за теб е по-лесно да приемеш, че шефът ми поверява проекти, защото съм спала с него, а не заради способностите ми. Само глупак като теб може да си помисли, че ще си легна с някого, за да се издигна в службата. В деня, в който реша да си разтворя краката заради някаква подобна облага, вярвай ми, ще го направя, за да си стоя вкъщи, а не за да ставам в седем сутринта. За мен разговорът приключи. Този път беше частен, между мен и теб. При следващата усмивка или при следващия скапан коментар ще те разнеса пред всички. Чао и приятна работа.
— Чуй ме…
— Бинети, замълчи. Днес не ти е ден.
Излязох от залата с усещането, че съм тигрица. Можех да разкъсам целия свят. Отидох в тоалетната и се наплаках от щастие. Изведнъж, докато гледах отражението си в огледалото, съзрях всичко с кристална яснота. Отначало виждах тази жена като отделно от мен проявление, почти като отделна личност. После станах тази жена. Погледнах се в очите и казах на самата себе си: „Ето ме, върнах се“.
22 април
Федерика не може да отиде утре на срещата в Рим, затова отивам аз. Помоли ме да я сменя, защото е организирала важна вечер с Марко, първия от години насам, когото не е накичила с прякор. Това е голямо събитие. След Мъжа кон, Мъжа кутре, Мъжа аз-знам-всичко, Мъжа слипове, Мъжа Евростар… най-накрая се появи и Марко.
Не можех да й откажа. А освен това обичам Рим, винаги се радвам да отида там. Харесва ми да се разхождам по уличките след вечеря, преди да се върна в хотела.
Работната среща мина добре. Трябваше да взема влака за Милано в шестнайсет часа, но съвещанието се проточваше в безсмислени приказки.
— Със самолет ли дойде, или с влак?
— С влак.
— Вече стана така, че по линията Милано — Рим самолетът не е за предпочитане. Трябва да си един час по-рано на летището, един час полет, още час, за да стигнеш до града с такси. Още повече че във влака можеш спокойно да работиш, има и безжичен интернет.
Бях чувала тези разсъждения вече поне хиляда пъти, като разликата беше, че този път щях да изпусна влака заради тях.
Щом излязох, казах на таксиджията да натисне педала, но когато пристигнах на гарата, видях как влакът ми заминава. Докато чаках следващия, си убивах времето, като влязох в кафенето, надникнах в няколко магазина и в книжарницата. Изведнъж си дадох сметка, че вече трябва да се качвам, оставаха само няколко минути до тръгването. На мястото ми беше седнал възрастен господин.