— Добър ден, това място би трябвало да е моето, сигурен ли сте, че не сте сбъркали?
— Вижте, тъй като пътувам със съпругата си, а местата ни са далече едно от друго, дали ще имате нещо против, ако се разменим?
— Съвсем не, моля ви.
Седнах в дъното на вагона и след няколко минути влакът потегли.
Романтичната ми представа за света ме кара да мисля, че когато ми се случват подобни неща, съдбата си играе с мен по причини, които в дадения момент са ми все още непонятни. „Ще срещна мъжа на живота си“, казах си аз на шега. Бях толкова изморена, че реших да ям нещо във влака, така щом пристигнех у дома, щях да мога направо да си взема един душ и веднага да се мушна в леглото.
Когато приближихме Милано, се отправих към първия вагон и застанах до вратата, за да спечеля време. До мен стоеше мъж, комуто беше дошла същата идея. На няколкостотин метра от гарата влакът спря.
— Направо ти се приисква да слезеш и да изминеш тези последни метри пеша.
— Мисля, че това е причината вратите да остават затворени до края.
Влакът потегли отново.
— Някой ни чу — рече ми моят ненадеен спътник.
Когато слязохме, си казахме „довиждане“. Той вървеше по-бързо от мен. Отидох към такситата и видях три коли и трима души пред себе си. Единият от тях беше същият мъж, с когото бях прекарала последните минути от пътуването.
— Ако искаш, ще ти отстъпя мястото си — каза ми той, като се приближих до него.
Изкушавах се да приема и да се кача в таксито.
— Благодаря, но не бързам чак толкова, ще изчакам.
— Сигурна ли си? Наистина го правя от добра воля.
— Да, сигурна съм.
Качи се в таксито и потегли, а аз веднага се укорих, че съм отказала предложението му. След няколко метра таксито спря и той слезе.
— Да си го поделим, съгласна ли си? Не може да откажеш всичко.
Отправихме се към дома ми. По пътя си поприказвахме и ме впечатли фактът, че говореше така, все едно беше красив. Иронията му разкриваше интелигентност.
Като слязох от таксито, не ми позволи да платя и свали куфара ми на колелца от багажника. Погледнах го и тъкмо щях да му призная, че не си спомням името му, когато той прочете притеснение в паузата ми.
— Знам, иска ти се да ме поканиш да се кача под претекст да пием по нещо… Съжалявам, Елена, но тази вечер съм прекалено уморен.
Стоях, без да помръдна, загледана в него, не разбирах дали говори сериозно, или се шегува, а след това избухнах в смях и той заедно с мен. Преди да се качи обратно в таксито, изчака да си вляза. Извърнах се, благодарих му още веднъж, а той ми отговори с усмивка.
Онази вечер заспах, обзета от леко неприятното усещане, че не знам нищо за този мъж. Понякога изпитваш носталгия даже по някого, когото си срещнал за броени минути. На сутринта си спомних, че името му е Никола.
Една събота следобед, докато паркирах, чух почукване по прозореца. Подскочих от уплаха. Беше Симоне.
— Здравей, по колата ли ме позна?
— Не, по това как паркираш.
Чувствах се притеснена, срещах го за пръв път след раздялата. Сигурно разбра, защото веднага ме покани да изпием по едно кафе заедно. След като поприказвахме за това-онова, го попитах как е Паоло.
— В момента е добре, не беше лесно, обаче в крайна сметка се справя задоволително.
— Радвам се, наистина. Може да е трудно за вярване, но много съжалявам за случилото се между нас.
— Смятам, че всъщност ти му направи подарък.
— Много мислих за брака ни и сега знам, че в някои моменти бях действително непоносима.
— Със сигурност, но не е лесно и да бъдеш с него. Винаги съм си го мислел, а сега, като живее при мен, вече нямам съмнения.
— Живее при теб ли?
— Временно.
— Не изглеждахте толкова близки.
— Станахме. След раздялата остана за малко във вашата къща, но разправяше, че от всяко нейно ъгълче лъха на болезнени спомени, и тогава какво гениално нещо измъдри? Отиде да живее при майка ни. Една неделя му събрах багажа, извлякох го навън със сила, напъхах го в колата и го закарах у дома при мен. На практика си беше отвличане. Тя продължава да бъде ядосана, казва, че ще го разваля.