— От нейна гледна точка има право.
Симоне се засмя.
— В началото не беше лесно. Впрегнах цялото търпение, с което разполагам, първия ден непрестанно се карахме и на следващия — също… Сега обаче се разбираме доста добре. Смяташ ли, че ще отида в рая заради това?
— Със сигурност.
— Видя ли? Накрая се оказа, че съжителствам с друг човек, и си помислих, че щом успявам да го правя с брат си, съм способен да го сторя и с жена.
— Не е точно същото, но все пак е крачка напред: навремето не ти пукаше за никого.
— Всяко нещо си има граници, не можех да го оставя с майка ни, щеше да намери начин да си го задържи вкъщи до края на дните си. Трябва да ти призная, че съм доволен, добре ни е заедно. Говорим доста, не само за вас двамата, а и за детството ни, за баща ни, дори за майка ни и за живота по принцип. Казва, че е разбрал много неща, много грешки, които е направил, а може би и аз разбрах своите.
— Сигурна съм, че ще му дадеш правилни съвети.
— Не, не, аз не казвам нищо, най-вече слушам. Още няколко месеца и напълно ще си стъпи на краката.
Бях доволна да науча, че Паоло е по-добре и че Симоне е до него. Преди да си кажем „довиждане“, ми благодари.
— За какво ми благодариш? — попитах го аз.
— Защото благодарение на теб преоткрих брат си и дори ми стана симпатичен.
Скоро след тази среща Паоло ми звънна по телефона. Агенцията, натоварена да продаде къщата ни, беше получила оферта за покупката й. Не бях го чувала от месеци и това обаждане силно ме развълнува. Говореше шеговито и забавно, чудех се дали беше, за да скрие притеснението си. В един момент ми каза:
— Знам, че повече не те интересува, но в живота ми има една голяма новина… Майка ми вече не ми купува слиповете.
И двамата се разсмяхме.
Обещахме си скоро да се видим заради продажбата на къщата и да изпием заедно по кафе. Преди да приключим разговора, ми каза:
— Наистина ти желая всичко хубаво, Елена.
Това ме трогна.
— И аз на теб, Паоло.
Вчера приключих с трудната част от преместването, кухнята. Опаковането на най-чупливите неща отне време и погълна вниманието ми.
Въпреки че бях помолила Карла да ме остави да действам сама, тя мина да ме види с бутилка вино и докато си приказвахме, ми помогна за последните чаши. В Милано е, за да оглежда къщи, най-после е готова да се върне.
— Как бяха апартаментите, които видя днес?
— Някои са ужасни и се чудя откъде намират толкова смелост изобщо да ги предлагат. Един обаче беше много приятен, мансарден, с ниски прозорци и открити греди. Малко е тъмен, но си има тераска. Вече са получили една оферта и ще приемат моята само ако другият човек се откаже. В понеделник ще ходя да гледам още един тук наблизо, ако ти се идва с мен, мисля да отида някъде по обед.
— С удоволствие.
— Знаеш, нали, че няма да направя като теб и ще те помоля да ми помогнеш при преместването, така че се постарай да не се уморяваш прекалено много. Разбира се, това жилище щеше да бъде точно като за мен…
— Знам. Жалко, че онзи ден, като говорих със собственичката, тя ми потвърди, че иска да направи ремонт и после да го продаде. Ще донеса гризини и пармиджано, че ако пием на празен стомах, накрая няма да успея дори да затворя кашоните. Хайде, помогни ми да довърша тези неща, не обичам да хвърлям храна.
— Мислех, че го правиш от любезност, а ти си ме използвала за кошче.
— Имаш късмет, че няма да отворя и двете консерви с риба тон.
Докато вземах чиния от един кашон, за да сложа сиренето, нарязано на тънки филийки, и гризините, тя забеляза крака ми.
— Какво ти е това? Имаш огромен мехур.
— Онзи ден се разхождахме с мотора и когато слизах, си допрях прасеца до гърнето.
— Кой знае колко боли! Случи се и на друга моя приятелка и й остана белег.
— Почти се разплаках от болка.
— А той какво направи?
— Каза ми: „Сега, като те белязах, вече си моя собственост, което означава, че никога няма да може да се разделим, освен ако не реша да те продам“, и се разсмяхме.
— Как е?
— Добре, казва, че е доволен, че се местя при него, защото — под претекст, че трябва да ми освободи място — се е отървал от куп неща, които вече не използва.
Звънна мобилен телефон.