Никола не прилича на никой мъж и на никой човек, когото съм познавала някога. Той е горд, в съгласие със себе си, усмихва се с очи и най-вече умее да ме разсмива. Притежава способността да направи ситуацията полека и да стопи напрежението с една дума или усмивка. Умее да се шегува и така ми помага да забележа от какво минимално значение са нещата, заради които понякога се впрягам. Откривам, че се усмихвам, докато мисля за него, както в дните след нашата първа среща, когато портиерът ми предаваше писма, цветя или бележки, които Никола бе минал да ми остави. Различаваме се в много отношения и отначало си мислех, че това няма да ни позволи да се сближим истински, да достигнем дълбока интимност. Грешах. Разликите не само че не ни държат далече един от друг, а станаха основен стълб: дават ни възможността да виждаме нещата от повече гледни точки.
Не отивам да живея при него, защото мисля, че любовта ни ще бъде вечна. Отивам да бъда с него, защото сега той е човекът, с когото искам да заспивам вечер и да се събуждам сутрин.
Преди няколко дни, докато мислех за живота си, се запитах колко мъже бяха нужни, за да стана готова за този, с когото съм днес. Всъщност разбрах, че въпросът не е правилният. Колко жени трябваше да износя, за да бъда готова за мъжа, който е до мен днес?
Оставям дневника в кашона и го затварям. Сядам на дивана, оглеждам се наоколо, сбогувам се с къщата. Стоя неподвижна и се взирам в стената пред себе си, после лек шум ме разсейва: муха, която се блъска в затворения прозорец. Не разбира, че там има стъкло, и продължава да упорства, сигурно се чуди защо ли не успява да излезе. Ставам, отварям прозореца, за да може да излети, но тя не спира да се блъска в стъклото. Не съумява да съзре пътя, водещ навън, нужно е само леко да се поизмести, свободата е наблизо. Продължава упорито да се опитва, махвам с ръка в желанието си да я насоча. Отдалечава се от прозореца, после поема в правилната посока и най-накрая отлита.
След душа обличам рокля на цветя и си събирам косите. Искам да бъда красива, като дойде, искам да видя на лицето му изражението, което има, когато ме гледа и ми дава да разбера, че му харесвам до смърт. Слагам си обеците и пускам кичурче коса така, че да изглежда случайно измъкнало се. Получавам съобщение по телефона: „След пет минути съм при теб“.
Излизам и го чакам на стъпалата на къщата. На улицата няма никой, слънцето е нежно, небето — безоблачно, чува се как пеят птиците върху единственото останало дърво. В тази пролетна утрин свежият въздух щипе лицето и голите ми ръце. Косите ми още са леко влажни. Наслаждавам се на чувствата си като на най-свидните си неща. Точно в този момент изпитвам прелестно чувство на блаженство. Усещането е от онези, които идват така непринудено подобно подарък, внимание, докосване. Бавно плъзгам погледа си върху това, което среща, като че ли виждам и забелязвам всеки детайл. Светът около мен сякаш се разтваря като книга. В тихото спокойствие ме обладава усещането за приказка наяве. Чувствам, че нещо вътре в мен разпознава всичко. Спонтанно.
Пристига кола, Никола е. Усмихва ми се и идва да седне до мен.
— Не приличаш на човек, който се мести.
— Почивам си.
Приближава устни до врата ми и го целува.
— Събудих се с желанието да вдъхна мириса ти.
Отваря хартиената кесия, която държи в ръце, и ароматът на топли кифлички веднага изпълва гърдите ми.
— С боровинков мармалад, шоколад, крем.
Вземам си една.
— Колко си накупил?
— Не знам, ще открием, докато ядем.
Усмихвам се и си отхапвам.