При звука на гласа му зад гърба ми се притесних.
Усетих, че се изчервявам.
— Не ми се пиеше кафе, а и е за предпочитане да подредя веднага нещата, така ще изгубим по-малко време.
— Тогава ще те чакаме оттатък.
— Да, да, благодаря.
Остави ме сама, а на мен ми стана трудно да довърша започнатото. Бях разсеяна.
Спомням си, че през останалата част от срещата се стараех да бъда непринудена и спокойна, но не бях. За щастие, не ми се налагаше да говоря повече. Нещо възпрепятстваше спокойствието ми. Вече дори не беше необходимо да вдигна поглед, за да видя, че очите му са приковани в мен.
В края на срещата забелязах, че по всякакъв начин се опитва да се приближи до мен. Отново бях последната, с която си взе довиждане, и се взря в очите ми. Сведох поглед и се сбогувах набързо. Чувствах се спасена.
Същата вечер на излизане от офиса намерих бележка в джоба на палтото си: на нея бяха написани неговото име и личният му телефонен номер. Обля ме гореща вълна. Веднага я пъхнах обратно в джоба си, все едно трябваше да я скрия. Като че ли дори фактът, че я държа в ръка, ми вменяваше някаква вина. Отворих чекмеджето на бюрото си — онова, което заключвам, и я хвърлих вътре. Бях сама в офиса, но се чувствах наблюдавана. Заключих чекмеджето и се прибрах вкъщи.
6 февруари
Тази сутрин, веднага щом отидох в офиса, отворих чекмеджето, за да проверя дали се е случило наистина: бележката още беше там. Постоянно я поглеждах и после я прибирах. През деня чувствах все едно там вътре, заключено, се намира нещо живо.
Допада ми фактът, че бележката е написана на ръка, а не е предварително напечатана визитка със задраскана фамилия, каквато е обичайната практика в подобни случаи.
Никога няма да набера този номер. Сигурна съм. Нещо повече — от първия миг бях сигурна в това. И все пак не успях да я скъсам… Още е там, в чекмеджето.
Не споделих с никого, дори с Федерика. Не знам защо се държах така. Чувствах се виновна пред нея.
Казах само на Паоло. Докато вечеряхме, му разказах всичко, обаче споменах, че се е случило на Федерика.
— Сигурно е някой от онези мъже, които винаги правят така, като брат ми: ако доловят, че съществува и минимална възможност, веднага се пробват. Нахалникът не се е захванал с теб, вероятно е видял, че носиш халка.
Думите му оставиха неприятно впечатление в мен. Не толкова, защото Паоло мисли така, а поради факта, че може би този мъж ме е възприел като лесна.
Нямам търпение да дойде понеделник, за да отида в офиса и да накъсам бележката.
9 февруари
Доволна съм, повериха ми нов проект, над който ще работим с Федерика.
Скъсах бележката с телефонния му номер. Трябва да призная, че помислих малко, преди да го сторя, но после осъзнах, че така е правилно. Не ми се говори повече по въпроса.
Обаче искам да пиша за Паоло. От два-три дни е различен. Тази вечер, когато се прибра от работа, дори ме целуна. Никога не го прави. Дотолкова се изненадах, че го погледнах, като че ли го питах: какво става? Ала той вече се беше отдалечил и главата му бе завряна в хладилника. На вечерята беше странен, изглеждаше разсеян, но се държеше по-нежно от обичайното. Изплаших се да не би да е чел дневника. След това си казах, че е невъзможно. Никога не би дръзнал.
Когато се оплаквам от Паоло на тези страници, после винаги се чувствам виновна. Често ми се иска да залича всичко, да отворя дневника и да откъсна страниците, но в дневниците нито може да се трие, нито да се къса. Това е мое правило: през годините открих, че нещата, които съм се изкушавала да изтрия, с времето са се оказвали най-верните. Ужасява ме идеята, че може да попадне в нечии ръце. В тези на Паоло, на чистачката, на някой крадец. Нито един предмет в къщата не е с толкова висока стойност, колкото тези страници.
10 февруари
Вчера Паоло ме целуна. А тази сутрин ми каза, че в неделя ще ходим на обяд у майка му. Нямам думи. Целувката на Юда. Паоло знае прекрасно колко ми тежат обедите в къщата на майка му.
Днес си тръгнах от работа с тази мисъл в главата и ми се прииска да отида на фризьор и да се подстрижа.
Никога не харесвам прическата си, когато изляза от фризьорския салон. Винаги съм обладана от необходимостта да се прибера вкъщи и да наглася косата си така, както на мен ми харесва. Не смея да го направя пред фризьора, страх ме е да не го обидя. Но днес останах доволна от прическата си и ми се струваше, че лицето ми изглежда по-младо. Въпреки че не ми се ходи у майка му и целувката му на Юда ме подразни, се прибрах с леко сърце. Не се чувствах ядосана, а още по-малко тъжна. После обаче, докато с Паоло вечеряхме, тази весела лекота се стопи. Не знам дали причината е в мълчанието му, или в това, че дори не забеляза новата ми прическа, но ме обзе меланхолия. Така или иначе, не за пръв път не забелязва промените в мен.