— Голяма е…
— Освен това всеки следовател сам трябваше да намери време и място за това… Имаше най-различни случаи. Едни го правеха в кабинетите си, други — в коридорите, в някое мазе. По времето на Дзерджински следователят подготвяше всичко сам… Сто пъти ще премислиш, преди да се решиш да поискаш смъртна присъда за някого…
— Гаврюша, ами разстреляни виждаш ли си?
— Е, виждал съм. Кой не е виждал.
— А вярно ли е, че когото разстрелват, пада по очи?
— Да, вярно е. Когато е с лице към теб.
— Ами ако стрелят в гръб?
— Тогава пада по гръб, възнак…
— А на теб случвало ли ти се е?… В смисъл…
— Не, не съм бил следовател. Нали съм необразован. Просто бях в един от отредите. Борех се срещу бандитизма и така нататък. Разболях се от туй чудо и ме демобилизираха. Заради припадъците. А и започнах да пия. Казват, че също не помагало за лечението.
Затворът не обича хитреците. В килията всеки е пред очите на другите по двадесет и четири часа в денонощието. Човек няма сили да скрие истинския си характер — да се престори на друг в килията на подследствените през минутите, часовете, денонощията, седмиците, месеците на напрежение, в нервната обстановка, когато всичко излишно и показно пада като люспа. И остава истината — не от затвора създадена, ала проверена и изпробвана от него. Волята все още не е сломена, не е смазана, както почти неизбежно става в лагера. Но кой ти мислеше тогава за лагери, и какво представляват те. Някои може би са знаели и са искали да разкажат за тях, да предупредят новаците. Но човек вярва на онова, на което иска да вярва.
Ето го Вебер с черната брада, комунист от Силезия, коминтерновец, когото бяха докарали от Колима за допълнително разследване. Той знае какво е лагер. Ето го и Александър Григориевич Андреев, бивш генерален секретар на дружеството на политзатворниците, десен есер, опознал и царската каторга, и съветските лагери за интернирани. Андреев знае някаква истина, която е непозната на повечето затворници. За тази истина няма как да се разправя. Не защото е някаква тайна, а защото в нея не може да се повярва. Затова и Вебер, и Андреев мълчат. Затворът си е затвор. Затворът за следствени е затвор за следствени. Всеки си има свое дело, своя борба, свое поведение, което не се подсказва, свой дълг, свой характер, своя душа, свой резерв от духовни сили, свой опит. Човешките качества се изпробват не само и не толкова в килиите, колкото извън тях, в някой следователски кабинет. Съдба, която зависи от поредица случайности, а по-често изобщо не зависи от тях.
Дори затворът за следствени — не само за вече осъдените — обича простодушните, откровените. Към Алексеев килията се отнасяше доброжелателно. Дали го обичаха? Нима в следствената килия някой може да бъде обичан? Та това е следствие, място за транзитно преминаване, етап. Към Алексеев килията се отнасяше благосклонно.
Минаваха седмици, месеци, а Алексеев все не го викаха на разпит. И той крачеше ли, крачеше.
Има две следователски школи. Първата смята, че арестуваният на часа трябва да бъде зашеметен, шашардисан. Тази школа гради успеха си върху бързата психологическа атака, върху натиска, върху потискане волята на подследствения, докато той не е дошъл на себе си, не се е ориентирал, не е мобилизирал нравствените си сили. Следователите от тази школа започват разпитите още в нощта на ареста — те са многочасови, изпълнени с всевъзможни заплахи. Втората школа смята, че килията ще измъчи, ще отслаби волята на арестанта за съпротива. Колкото повече време арестантът прекара в килията за следствени преди да се срещне със следователя, толкова по-изгодно е това за водещия разпита. Арестуваният се подготвя за разпита, за първия в живота си разпит, като напряга всичките си сили. А разпит няма. Минава седмица, месец, два месеца. Цялата работа по потискане психиката на арестувания я върши килията вместо следователя.
Не се знае как едната и другата школа са използвали едно толкова ефективно оръжие като изтезанията. Моят разказ се отнася за началото на тридесет и седма година, а изтезанията започнаха през втората половина на годината.
Следователят на Гавриил Тимофеевич бе привърженик на втората школа.
Към края на третия месец от пребиваването на Алексеев дотича едно момиче с войнишка рубашка и го извика „с инициалите, но без багаж“ тоест само на разпит. Алексеев среса с пръсти светлите си къдрици, опъна посивялата си рубашка и прекрачи прага на килията.