— Нима ще му позволиш да ми говори така? — попитах чичо Боб.
Той сви рамене.
— Човекът има впечатляващ рекорд за открити издирвани лица.
— Хубаво тогава — рекох обидено.
Не че не можех да се справя с Гарет. Просто ми се прииска да се оплача. Преди да тръгнем обаче, трябваше да се разбера с Барбър. Придружена от Елизабет и Зюсман, отидох до линейката, където съдебният лекар разговаряше със сержант Дуайт. Носът на Барбър се подаваше от чувала за мъртъвци.
— Мой човек, не се шегувам. Трябва да излезеш от тялото си. Това направо ме плаши.
Той се понадигна, колкото да видя лицето му.
— Тялото ми си е мое, дявол го взел. Познавам закона, а девет десети от него се отнасят за собствеността. Колкото до теб — заяви той, като насочи пръст от чувала, — не се ли предполага, че трябва да ни помагаш в тежкия миг? Не е ли това занятието ти?
— Не и ако зависеше от желанието ми.
— Напълно си ми ясна: уморила си се да съчувстваш — изрече той с обвинителен тон.
Обърнах се към Зюсман и въздъхнах.
— Никой не харесва неспособността ми да им вляза в положението. Би ли го вразумил, моля те?
Гарет стоеше до колата си, бесен, че не бях го последвала като покорно кученце.
— Дейвидсън! — кресна той над капака.
— Суопс! — върнах му топката с подигравка към отколешната традиция бойните другари да се наричат по фамилия. После се обърнах към моите адвокати. — Среща по-късно в офиса ми.
Зюсман кимна и отправи гневен поглед към оня, дето се правеше, че не е мъртъв като пън.
Елизабет тръгна с мен към колата на Гарет.
— Може ли аз да седна до хубавеца?
Удостоих я с най-широката си усмивка.
— Той е изцяло твой.
Глава 3
„Никога не чукай на вратата на смъртта. Звънни и бягай. Тя много мрази това.“
Гарет отвори пакет с леден компрес и ми го подхвърли, докато завиваше по „Сентръл“.
— Лицето ти на нищо не прилича.
— Надявах се никой да не забележи. — Намигнах на Елизабет, която седеше между нас. Бях пропуснала да го спомена на Гарет. Някои неща е по-добре да останат неизказани.
Гарет ме изгледа гневно.
— Мислела си, че никой не би забелязал? Живееш си в някакъв твой откачен свят, нали?
— Хич не разбира от майтап — каза Елизабет.
— Дразниш ме и затова ме целуни отзад — отвърнах аз. На Гарет, не на Елизабет.
Име като Чарли Дейвидсън върви със съответните отговорности. То не понася противопоставяне. Не търпи безобразия от никого. А и създава атмосфера на фамилиарност с клиентите. Чувстват се, сякаш вече ме познават. Все едно, че се казвам Марта Вашингтон3 или Тед Бънди4.
Погледнах в страничното огледало към движещата се след нас полицейска кола, към адреса, където поради подаден анонимен сигнал детектив Робърт Дейвидсън вярваше, че може да има още една жертва. Чичо Боб получаваше много анонимни сигнали. Гарет започваше да събира две и две.
— Значи ти си всемогъщият анонимен източник?
— С тази уста ли целуваш майка си? — въздъхнах аз, въпреки че ми хареса да ме наричат всемогъща. Гарет се смръщи и аз отговорих: — Да, аз съм анонимният му източник. Така е, откакто навърших пет години.
По лицето му се изписа съмнение.
— Чичо ти те е водил на местопрестъпления, когато си била на пет?
— Не ставай смешен. Чичо Боб не би постъпил така. Не беше нужно. Баща ми ме водеше. — Ченето на Гарет увисна и аз се разхилих. — Шегувам се. Не се налагаше да ходя на местопрестъпленията. Жертвите винаги ме намират. Явно излъчвам светлина.
Той се обърна и се загледа в оцветения в розово и оранжево залез, характерен за Ню Мексико.
— Ще прощаваш, но нещо не ми се вярва.
— Не ти прощавам.
— Добре — въздъхна той, явно изнервен, — ако има някаква истина в това, кажи ми с какво беше облечена майка ми на погребението си.
Страхотно. Един от любимите ми въпроси.
— Най-вероятно майка ти не се е отбила при мен, а е тръгнала към светлината — отвърнах и му показах с пръсти как е закрачила натам. — Повечето така правят. А в това ниво на съществуване нямам достъп. Валидността на пропуска ми изтече преди години.
— Колко удобно — изръмжа той.
Най-накрая събрах кураж да притисна ледения компрес към лицето си. Болка прониза челюстта ми, отпуснах глава на облегалката и притворих очи.