Като се опитвах да удържа разума си, ако не у мен, то поне наблизо, го попитах:
— Какво си ти, Рейес Фароу?
Без да каже нито дума, той се пресегна и дръпна одеялото от мен, като изложи кожата ми на горещината си. Наведох се към него и прокарах пръсти по копринените линии и извивки на татуировката му. Беше едновременно футуристична и примитивна комбинация от преплетена решетка, завършваща с остриета като на сабята му и плавни линии, които се виеха около бицепса му и изчезваха под ръкава. Татуировката беше истинско произведение на изкуството, което се простираше върху лопатките и двете му рамена и се спускаше спираловидно по ръцете. Означаваше нещо. Нещо голямо. Нещо… важно.
И изведнъж се изгубих. Почувствах се като Алиса в Страната на чудесата и се запрепъвах сред криволиците, уплашена, че няма да намеря изход. Беше карта на вход. Бях я виждала в друг живот и не я свързвах с приятни спомени. Усещах я като един вид предупреждение. Поличба.
Изведнъж се сетих. Представляваше подобните на лабиринт механизми на ключалка, която отваряше царство на опустошителен мрак.
Беше ключът към входа на ада.
Силният шок ме върна към настоящето. Сякаш се давех, изскочих на повърхността задъхана и жадно напълних дробовете си с въздух. Обърнах се към Рейес, изгледах го ужасено и бавно, много бавно се дръпнах по-далеч от него.
Но той знаеше. Бях се досетила какъв е и той го знаеше. В погледа му просветна разбиране и той ме сграбчи със стремително като на кобра движение. Опитах се да се изтръгна от хватката му, но той докопа глезена ми и миг след това ме бе притиснал с тялото си към пода. Продължавах да се боря за свободата си с нокти и зъби. Само че той беше твърде силен и твърде бърз. Движеше се като вятъра и потушаваше всеки мой опит за бягство.
Насилих се да се успокоя, да забавя галопиращото си сърце. Беше притиснал ръцете ми, вдигнати над главата, тялото му, стройно и твърдо, действаше като преграда, ако решах да променя намеренията си. Лежах, останала без дъх под тежестта му и го гледах враждебно с ум, препускащ в сто различни посоки. Странно, тревожно чувство пробяга по лицето му. Нима беше… срам?
— Аз не съм той — изрече през стиснати зъби, неспособен да срещне погледа ми.
Лъжеше. Нямаше друго обяснение.
— Кой друг е белязан с това? — попитах, като с все сила се опитвах да прозвуча отвратена, а не наранена и предадена, както и напълно зашеметена. Повдигнах глава и лицата ни се озоваха само на сантиметри разстояние. Той миришеше на гръмотевична буря, която вещае дъжд. Беше горещ, както обикновено, почти парещ кожата ми. И задъхан като мен. Това би трябвало да ме утеши донякъде, но не се получи. — Кой друг в този или отвъдния свят?
Когато не отговори, отново се опитах да изпълзя изпод него.
— Спри — проговори той с дрезгав глас, пропит с болка. Стисна китките ми още по-силно. — Аз не съм той.
Отпуснах глава и затворих очите си. Той се размърда върху мен, но не отслаби хватката.
— Кой друг в този или отвъдния свят е белязан с това? — повторих въпроса си. Погледнах го обвинително. — Със знака на звяра. Кой друг има ключа към ада, дамгосан на тялото си? Ако не той, кой тогава?
Той наклони глава към рамото си, сякаш искаше да скрие лицето си. Дълбока въздишка пробяга по бузата ми. Когато заговори, гласът му бе изпълнен с толкова срам и негодувание, че едва се удържах да не трепна. Ала думите му ме оставиха без дъх.
— Неговият син. — Погледна ме изпитателно, като се мъчеше да прецени дали съм му повярвала. — Аз съм неговият син.
Прониза ме мощна вълна на шок. Онова, което той казваше, беше невъзможно.
— Крия се от него от векове и чаках ти да бъдеш изпратена, да се родиш на Земята. Господ Бог не праща често жътвари и всеки път преди теб преживявах огромно разочарование и чувство на загуба.
Ресниците ми затрептяха в объркване. Откъде можеше да знае такива неща? Но друг въпрос беше може би по-важен.
— Защо беше разочарован?
Той извърна лице, преди да отговори, сякаш му беше неловко.
— Защо Земята търси топлината на Слънцето?
Смръщих вежди неразбиращо.
— Защо гората дири прегръдката на дъжда?
Поклатих глава, но той продължи:
— Когато разбрах, че ще изпрати теб, избрах семейство и също се родих на Земята. За да чакам. Да наблюдавам.
След миг попитах възмутено:
— И ти избра Ърл Уокър?