Ъгълчето на устата му се повдигна в лека усмивка и погледът му обходи лицето ми.
— Не — отвърна с трескава страст, сякаш омагьосан. — Един човек ме отвлече от рожденото ми семейство, подържа ме известно време и после ме продаде на Ърл Уокър. Със съзнанието, че няма да имам спомен за миналото си, докато съм човек, се отказах от всичко, за да бъда с теб. Открих кой съм… кой съм бил, чак след като години бях лежал в затвора. Малко по малко произходът ми се върна под форма на откъслечни сънища и накъсани спомени, като пъзел, за чието подреждане са нужни десетилетия.
— Не помнеше ли кой си, когато се роди?
Той отпусна китката ми, но само едва-едва.
— Не. Но бях направил проучването си добре. Трябваше да израсна щастлив, да ходя в едно и също училище с теб. Знаех, че няма да имам контрол над съдбата си, щом стана човек, но бях готов да поема този риск.
— Но ти си негов син — промълвих, като с все сила се стараех да го мразя. — Синът на Сатаната. В буквалния смисъл.
— А ти си заварената дъщеря на Дениз Дейвидсън.
Уха. Това беше малко грубичко, но отвърнах:
— Добре, приемам аргумента ти.
— Не сме ли всички продукт на света, в който сме родени, също толкова, ако не и повече, колкото на родителите, на които сме дадени?
Бях се наслушала в колежа за спора кое от двете има по-голямо влияние, но в случая беше малко трудно да се намери оправдание.
— Сатаната е просто толкова… И аз не знам… зъл.
— Ти мислиш, че и аз съм зъл.
— Крушата не пада по-далеч от дървото — изрецитирах вместо обяснение.
Той прехвърли тежестта си настрани. Движението раздвижи океана от емоции, който още се простираше в мен и аз трябваше да се боря с желанието да обхвана кръста му с крака и да изпадна в забрава.
— Изглеждам ли ти зъл? — попита той с плътен глас, който галеше като кадифе. Зает беше да гледа пулсиращата вена на шията ми и да я опипва с пръсти, сякаш човешкият живот го очароваше.
— Имаш склонност да прекъсваш гръбначен мозък.
— Само заради теб.
Смущаващо, но по странен начин романтично.
— И си в затвора за убийството на Ърл Уокър.
Ръката му се смъкна по-надолу и мимоходом помилва Уил Робинсън, преди да намери ръба на пуловера ми. После отново се вдигна нагоре по голата ми кожа и изпрати вълнички на наслада към най-интимните кътчета на анатомията ми.
— Това е проблем.
— Ти ли го извърши?
— Можеш да попиташ Ърл Уокър, като го открия.
Без съмнение той беше отишъл право в пъкъла.
— Можеш ли да се върнеш в ада и да го намериш? Ти нали се криеш?
Ръката му се вдигна още нагоре, обхвана Уил и погали с връхчетата на пръстите втвърдения й център. Сподавих въздишка на екстаз.
— Той не е в ада.
Изненадана казах:
— Със сигурност не е поел в другата посока.
— Не е — отвърна той, преди да наведе глава и устата му да открие същата онази пулсираща вена и да я обсипе с леки горещи целувки.
— Значи още е на Земята? — Опитвах се с всичка сила да се съсредоточа, но Рейес явно беше категорично против това.
Усетих усмивката му върху кожата си.
— Да.
— Значи се криеш от баща си? — попитах задъхана.
— Ърл Уокър?
— Не, от другия. — Имах толкова много въпроси. Исках да знам всичко за него. За живота му. За съществуването му преди това.
— Криех се — каза той и захапа леко ухото ми. Тръпки се спуснаха по гръбнака ми.
— В минало време? — попитах, като се опитвах да се абстрахирам от сладостните спазми на тялото си.
— Да, в минало време.
— Можеш ли да ми обясниш?
— Щом искаш. Но аз предпочитам да правя това.
Ръката му се пъхна в долнището на пижамата ми, плъзна се в гащичките ми и откри едно чудесно местенце, с което да си играе. Потръпнах видимо, когато пръстите му минаха по копринените гънки. А после влязоха по-дълбоко и удоволствието стана още по-наситено.
Синът на Сатаната. Синът на Сатаната.
Пръстите му продължаваха да милват чувствителната плът между бедрата ми, а устата му — великолепната му, съвършена уста — се придвижи към Опасност. В дълбините на съзнанието ми изскочи мисълта, че вече съм полугола пред едно от най-властните създания на Земята. А нямах спомен да ме е събличал. Да не би да имаше и супер умения да отстранява дрехи в допълнение към онова с гръбначния мозък?