Примигнах и се озърнах.
— Видя ли някого?
Тя също се огледа.
— Май че не.
— Нещо тъмно и доста размазано?
— Не.
— Добре, извинявай. Какво има?
— Не искам племенниците ми да се събудят до трупа ми. Точно под прозореца им съм.
Аз си бях помислила същото.
— Права си — отвърнах. — Може би трябва да съобщим на сестра ти.
Тя кимна тъжно. Повиках Гарет и взехме решение аз и другият полицай да позвъним на вратата и да кажем за случилото се на сестрата на Елизабет. Може би Елизабет щеше да ме насочи как да го направя. Присъствието й можеше да улесни нещата. Или поне така си мислех.
Един час по-късно седях в колата на чичо ми и дишах в хартиен плик.
— Трябваше да ме изчакаш — каза той с истинско желание да е от полза.
Никога повече. Очевидно имаше сестри, които настина държат една на друга. Кой да го знае? Жената изпадна в емоционален срив в ръцете ми. Това, което я беше разстроило най-много, беше фактът, че Елизабет беше останала пред къщата й през цялата нощ, без тя да разбере. Това май трябваше да го премълча. Сграбчи ме за раменете и ноктите й се забиха в кожата ми. Косата й, още разбъркана от съня, я правеше да прилича на кръстоска между диско фен и наркоман, тресящ се в унес. После се срина на пода и започна да ридае. Чиста проба нервна криза.
Лошото беше, че аз също се свлякох на пода и заплаках заедно с нея. Мъртвите мога да ги преглътна. Обикновено те са отвъд границите на истерията. Трудното беше да се справиш със скърбящите близки. Останахме прегърнати за дълго, докато не дойде чичо Боб и не ме отведе настрана. Зетят на Елизабет беше приготвил децата и всички се натовариха в колата на път за дома на баба. Личеше си, че са сплотено семейство.
— По-кротко — посъветва ме чичо Боб, докато пухтях в хартиения плик. — Ако хипервентилираш и припаднеш, няма да мога да те задържа. Онзи ден си изкълчих рамото, докато играех голф.
Близките ми са толкова грижовни. Опитах се да успокоя дишането си, но не можех да спра да мисля за горката жена, която беше загубила сестра си. Най-добрата си приятелка, дружката си. Какво щеше да прави сега? Как щеше да продължи напред? Откъде би намерила сили да се справи? Отново се разплаках. Чичо Боб се отчая от мен и ме остави в колата си.
— Тя ще се оправи.
Погледнах в огледалото за обратно виждане към Елизабет и заподсмърчах.
— Корава е — добави тя.
Очевидно беше потресена и реакцията ми не й помагаше.
— Съжалявам. Не биваше да ходя.
— Благодарна съм, че ти отиде при сестра ми, а не някой мъж полицай. Мъжете не ги разбират тези неща.
Погледнах към Гарет, който говореше с чичо Боб, поклати глава и после се втренчи безизразно в мен.
— Не, не ги разбират.
Изпитвах остра нужда да си обера крушите, но Елизабет искаше да отиде до къщата на майка си, за да провери нещо.
Уговорихме се да се срещнем в офиса ми по-късно и аз помолих един от полицаите да ме откара до джипа ми.
Пътуването ми подейства успокояващо. Хората вече тръгваха на работа. Слънцето, все още ниско над хоризонта, придаваше мек блясък на хладната утрин и изпълваше Албукърки с надеждата за ново начало. Къщите в испански стил със спретнатите си дворове се нижеха покрай нас, докато накрая не прераснаха в бизнес район, където нови и стари сгради покриваха всеки възможен сантиметър.
— По-добре ли сте, госпожице Дейвидсън?
Вгледах се в полицай Тафт. Той беше от онези млади ченгета, които искаха да се докарат пред чичо ми и затова се беше съгласил да ме закара. Мислеше, че така ще напредне в кариерата си. Чудех се дали беше наясно за мъртвото дете на задната му седалка. Вероятно не.
— Много по-добре, благодаря.
Той се усмихна. Беше проявил нужната загриженост и сега можеше да забрави за мен.
Въпреки че обикновено нямах нищо против да ме пренебрегват, исках да го попитам за дребното русокосо хлапе, може би около деветгодишно, чийто поглед блестеше така, сякаш току-що беше спасило света от пълно разрушение. Такъв въпрос изискваше тактичност, сръчност и завоалираност.
— Ти ли си полицаят, в чиято кола наскоро умряло малко момиче?
— Аз ли? — попита той слисан. — Не. Или поне се надявам, че не — добави, подсмихвайки се.
— Е, това е добре.
Той се размърда смутено на седалката си, като явно мислеше върху казаното от мен.
— Не съм чувал нещо такова. Някой…