— „Зюсман, Елъри и Барбър“ — изрече Зюсман едновременно с чичо Боб.
— Адвокат ли си? — попитах го.
— Разбира се, че съм адвокат. А това е съдружничката ми Елизабет Елъри.
— Здравей, Елизабет — казах и протегнах ръка да се здрависам с нея. Гарет взе да си чопли носа.
— Госпожице Дейвидсън, Патрик ми каза, че можете да ни виждате.
— Да.
— Как така?
— Дълга история. Но първо — насочих се аз към лавината от въпроси, — нека изясним едно: и тримата сте съдружници в адвокатска фирма, а също и тримата сте умрели снощи, така ли?
— Кой още е умрял снощи? — попита чичо Боб и трескаво взе да рови из бележника си.
— И тримата бяхме убити снощи — поправи ме Зюсман. — Всичките с по два изстрела от деветмилиметров пистолет в главата.
— При мен фигурират само две убийства.
Вдигнах поглед към чичо Боб.
— При теб има само две убийства от снощи? Били са три.
Гарет застина, вероятно в недоумение какво съм намислила и как мога да знам подобно нещо, след като нямаше как да виждам мъртъвци и те да ми казват, че са мъртви. Просто не беше възможно.
Чичо Боб проучи тефтерчето си.
— При нас фигурират Патрик Зюсман, открит пред дома си в района на Маунтин Рън и този тук, Джейсън Барбър.
— В момента с нас са Патрик Зюсман… Трети — казах аз и отправих бърза усмивка към Зюсман — и Джейсън Барбър. Но той в момента е във фаза на отрицание. — Погледнах към него в момента, когато съдебният лекар затваряше ципа на чувала за трупове.
— Помощ! — вресна Барбър и се замята като червей в тиган. — Не мога да дишам!
— О, за бога — изрекох със силен шепот. — Вземи се изправи най-сетне!
— И? — попита чичо Боб.
— Елизабет Елъри също е убита — поясних аз, притеснена, че го казвам пред нея. Стана ми някак неловко.
Гарет вече ме гледаше с нескрита враждебност. Гневът е масово разпространена емоция при сблъскване с нещо, невъзможно за вярване. Но, честно казано, той можеше да си гледа работата.
— Елизабет Елъри? Нямаме никаква Елизабет Елъри.
Елизабет, която разглеждаше изпитателно Гарет, се обади:
— Този човек тук изглежда ядосан за нещо.
Кимнах.
— Не вярва, че мога да ви виждам. Ядосва се, че говоря с вас.
— Много жалко. Толкова е… — Тя наклони глава да го разгледа отзад. — … привлекателен.
Изкисках се и двете дискретно си ударихме ръцете, от което Гарет се почувства още по-неудобно.
— Знаеш ли къде е трупът ти? — попитах я.
— Да. Отивах на гости на сестра си в района на Индиан Скул и Челуд. Бях купила подарък за племенника ми. Пропуснах тържеството за рождения му ден — добави тя тъжно, сякаш в този момент осъзна, че ще пропусне и всичко останало. — Чух, че децата играят в задния двор и реших да се промъкна и да ги изненадам. Това е последното, което си спомням.
— Значи и ти не си видяла стрелеца? — попитах я.
Тя поклати глава.
— А чу ли нещо? Щом си застреляна, все трябва…
— Не си спомням.
— Той използва заглушител — поясни Зюсман. — Звучеше някак странно и приглушено, като затръшване на врата.
— Стрелецът е използвал заглушител — предадох на чичо Боб. — И никой от тези двамата не е видял извършителя. Къде точно е трупът ти? — попитах Елизабет. Тя ми каза и аз повторих адреса на чичо Боб. — Отстрани на къщата е. Там имало много храсти, което обяснява защо не са я намерили досега.
— Как изглежда? — попита чичо Боб.
— Бяла, около метър и седемдесет — отвърнах, след като извадих наум от ръста й десетсантиметровите токчета.
— Хей, бива си те — възкликна тя.
Усмихнах й се със симпатия.
— Русокоса, със сини очи и блед родилен белег на дясното слепоочие.
Тя взе да търка притеснено слепоочието си.
— Струва ми се, че това е кръв.
— О, пардон, цветовете понякога са малко неясни. — Посочих услужливо в тефтерчето на чичо Боб. — Задраскай това за белега. — Вдигнах очи към него. — Тя вероятно ще е единственият труп там с червен дизайнерски костюм и обувки с високи токове.
Гарет едва не ме захапа.
— Качвай се в колата ми — изкомандва той през зъби. — Доведи и умрялото маце. — Последното го каза с известен сарказъм.