Магда се почувства малка и незначителна горе на ръба на стената на Кулата. Вятърът напираше на силни пориви и аха да я издуха. Тя си представяше, че може да се понесе във въздуха като есенно листо.
Красивият град Ейдиндрил се простираше пред нея, разгърнат върху хълмовете, които се лееха от подножието на планината. Градът бе заобиколен от зелени поля, а отвъд тях имаше гъсти гори. От мястото си високо в планината монолитната Кула бдеше над града майка, който блещукаше като бижу, втъкано в тучния зелен килим.
Магда видя хора, повели коне и каруци на връщане от работа на къра. От комините в долината се виеше пушек, защото жените приготвяха вечерята за семействата си. Многолюдната тълпа от хора, плъпнала по пазарите, магазините или по свои си дела, бавно се движеше из гъстата плетеница на улиците.
Тя виждаше движението, но не чуваше тропота на конските копита, звъна на каруците, виковете на уличните търговци. От това разстояние извисеният свят горе в Кулата беше потънал в тишина, огласяна само от чуруликането на птиците, които кръжаха наоколо, и от свистенето на вятъра, който свиреше из крепостта и кулите.
Магда винаги си бе мислила, че Кулата е няма. Въпреки стотиците хора, които живееха и работеха в гигантската каменна крепост, вършеха си работата, отглеждаха децата си, раждаха се, живееха и умираха там, самата крепост присъстваше като свидетел на всичко това, потънала в умислено мълчание. Тъмното присъствие на самото място стоически гледаше как векове и животи идват и отминават.
Масивните бойници, на които тя стоеше сега, бяха свидетели на смъртта на съпруга й. Точно тук бе стоял той в последните си безценни мигове живот.
Обзета от страх, тя си помисли, че не иска да го последва, но тихото гласче в главата й погълна съмненията. Какво друго й оставаше?
Магда погледа света, проснат в краката й, и осъзна, че това е било последното, което е видял Баракус, изправен на същото място. Опита се да си представи с какви мисли се е борил вътре в себе си в последните си мигове живот.
Чудеше се дали е помислил за нея в тези последни моменти, или някакъв колосален и страховит проблем го е откъснал от тази мисъл.
Сигурна беше, че е бил тъжен, че сърцето му е било разбито заради предстоящата раздяла с Магда и с живота. Вероятно е било агония.
Баракус обичаше живота. Тя не можеше да си представи, че би посегнал на себе си, без да има основателна причина
Но го беше направил. И само това имаше значение. Всичко се беше променило и нямаше връщане назад.
Светът й се беше променил.
Светът й бе свършил.
Същевременно се засрами, задето се е концентрирала само върху своя свят, върху своя живот, върху собствената си загуба. С бушуващата война светът бе свършил за много хора. Съпругите на мъжете, които Баракус беше изпратил към Храма на ветровете, все още ги очакваха в безмълвно страдание, с надеждата, че любимите им може да се завърнат. Магда знаеше, че това няма да се случи. Баракус й беше казал. Въпреки това те се бяха вкопчили в надеждата, че мъжете им може все пак да се върнат у дома. Други жени, съпругите на онези, заминали на война, ридаеха в безпомощен яд, когато разбраха ужасната новина, че съпрузите им няма да се приберат. Коридорите на Кулата често кънтяха от окаяния плач на изоставените жени и деца.
Също като Баракус, Магда мразеше войната и покъртителния погребален звън, който отекваше навсякъде. Толкова хора бяха загинали. А и толкова много щяха да загинат тепърва. А все още не му се виждаше краят. Защо не можеха да ги оставят на мира? Защо трябваше винаги да има хора, които искат да покоряват и доминират?
Имаше толкова много жени, които бяха загубили съпрузите си, бащите, братята и синовете. Не беше сама в страданието си. Усещаше тежкия товар на срама за това, че се самосъжалява, когато толкова много други преживяваха същото страдание.
И все пак не можеше да потисне шепота на собствената си мъка.
Освен това чувстваше дълбоко в себе си вина заради онези, които изоставяше. Пред Съвета тя беше гласът на онези, които иначе нямаше как да бъдат чути. През последните няколко години постепенно се бе превърнала в съвестта на Съвета, напомняше им за отговорността да защитават създанията, които не могат да се защитят сами. Нощните дребосъчета например, с които се беше срещнала преди броени дни, зависеха от това други да говорят вместо тях и се нуждаеха да бъдат оставени на спокойствие, защото в противен случай щяха да замлъкнат завинаги.