Заради положението си Магда често можеше да се явява пред Съвета и да им напомня за отговорностите им към обитателите на Средната земя. Понякога, когато успяваше да им обясни ситуацията, те предприемаха адекватни действия. А друг път ги караше да се засрамят и едва тогава те постъпваха по правилния начин. Понякога сами очакваха препоръките й.
Но изгубила положението си, гласът й вече не се чуваше пред Съвета. Не беше правилно да я слушат само защото е жена на влиятелна фигура, но просто така стояха нещата.
Магда се гордееше, че се е сприятелила с тези рядко срещани и тайни същества, които малцина бяха виждали или щяха да видят някога. Благодарна беше за приятелството си с народите от Средната земя. Беше положила усилия да научи много от езиците им и благодарение на това те бяха започнали да й вярват, особено когато не можеха да се доверят на никого другиго. Беше горда, че може да защитава мирното им, изолирано съществуване.
Мислеше си, че може да спомогне за по-доброто разбирателство между различните народи, племена и общности и така да даде своя скромен принос за това те да се почувстват част от необятната Средна земя.
Но когато съпругът й посегна на живота си, той безвъзвратно й отне възможността Съветът да я изслушва.
Животът й вече нямаше благородна цел освен за самата нея.
В онзи момент животът за нея бе непоносима, безкрайна агония. Сякаш се бе озовала в неспирен водовъртеж от скръб.
Просто искаше тази безнадеждна агония да свърши.
Вътрешните гласове я подканяха да сложи край на страданието.
Шеста глава
ДОКАТО ГЛЕДАШЕ НАДОЛУ към плашещата бездна отвъд ръба на стената, към тези хиляди метри надолу, Магда забеляза, че точно на това място стената на Кулата не е вертикална, а се разкроява надолу, докато потъва в скалистите поли на планината. Даде си сметка, че при скачането ще трябва да се оттласне възможно най-далече от стената, за да избегне изпъкналия ръб от външната страна на Кулата, защото в противен случай би било едно дълго и мъчително падане.
Мускулите й се стегнаха, като си представи устремния полет, многократното блъскане на тялото й в острите ръбове и чупенето на кости по целия път надолу. Не й се нравеше тази мисъл. Предпочиташе да се свърши бързо.
Опря ръце на каменните бойници и полегна в назъбения отвор, за да види по-добре. Огледа се от двете си страни, провери и зад себе си, за да се увери, че наоколо няма никого. Също като съпруга си нямаше нужда да се тревожи, че някой може да се опита да я спре. Тъй като водеше до анклава на Първия магьосник, достъпът до тази крепост беше забранен, тя беше един вид самостоятелна територия вътре в Кулата, която всички заобикаляха. Пазачите долу при входа на стълбището, което се виеше спираловидно нагоре, познаваха Магда и изказаха искрени съболезнования. Познаваха я добре и не се опитаха да я спрат да се качи горе.
Вгледана в планината долу, Магда се опита да прецени колко надалеч ще трябва да скочи, за да не се удари в стената при падането. Искаше да се свърши, преди да е усетила болка. Гласовете й обещаха, че ако отскочи достатъчно надалеч, ще пада свободно и ще се размаже чак в скалите долу, така че всичко щеше да приключи за един-единствен миг.
Надяваше се, че Баракус е успял да направи същото и не е страдал.
Но той сигурно е чувствал друг вид страдание по пътя надолу: мъката да знае, че се разделя с живота и с Магда. Тя осъзнаваше, че на нея също ще й се наложи да изтърпи този последен ужас от раздялата с живота.
Но щеше да свърши достатъчно бързо и се надяваше, че след това ще бъде в сигурната прегръдка на добрите духове. Може би тогава щеше отново да види Баракус и неговата усмивка. Надяваше се той да не й се сърди.
Тя не му се сърдеше, задето се беше отказал от живота, защото го познаваше добре и знаеше, че със сигурност е имал достатъчно уважителна причина, за да постъпи така. Осъзнаваше, че много велики хора бяха жертвали живота си във войната, за да могат да живеят останалите. Знаеше, че Баракус не би жертвал живота си, ако нямаше толкова важна причина. Как да му се сърди за такава саможертва? Не, не можеше да изпитва гняв към него.
Изпълваше я само смазваща тъга.
Магда се хвана за горната част на грубите камъни, разположени от двете й страни. Въпреки че слънцето залязваше, камъкът беше топъл на допир. Бойниците бяха доста широки и стените им бяха раздалечени като за нейния ръст, но все пак щяха да й свършат работа да се оттласне.
Недалеч, точно пред нея, насред простора, се рееше гарван, вятърът рошеше блестящите му черни пера, а черните му очи я следяха как се кани да скочи.