Магда сгъна колене и се приготви за максимално усилие да отскочи достатъчно далеч от стената. Замаяна, тя имаше чувството, че се наблюдава отстрани. Гласовете я окуражаваха да го направи.
Сърцето й биеше лудо, Магда пое дълбоко дъх, приведе се още по-ниско и се залюля напред-назад, все по-далеч всеки път, изправяше се, приклякваше, изправяше се, приклякваше, напред-назад, всеки следващ път — по-далеч от ръба на стената, по-близо до скока, който щеше да я освободи от болката й, набираше скорост за последното, най-силно оттласкване.
В един момент на нарастващо съмнение чу вътрешния си глас да й нашепва да не мисли, просто да скочи.
Докато се люлееше напред-назад и тялото й излизаше извън очертанията на стената точно преди големия скок, за един-единствен, кристално ясен миг тя осъзна истинската чудовищност на онова, което се канеше да направи.
Приключваше с живота си, слагаше край завинаги, навеки. Всичко, което беше тя, нямаше да съществува повече.
Гласовете станаха по-настоятелни, говореха й да не мисли, нареждаха й да приключи с нещастието си веднъж завинаги.
Порази я колко странно беше това. Как би могла да не мисли? Всяко важно решение трябва да се обмисля.
В този вледеняващ момент на просветление, въпреки нашепващите гласове, тя осъзна, че прави ужасна грешка.
Сякаш откак научи за смъртта на съпруга си, се носеше по течението в река от бушуващи емоции, водена от нашепващи гласове, които я подтикваха да направи единственото нещо, което можеше да спре агонията. Едва сега осъзна, че не го беше обмислила, просто се беше оставила да стигне до мястото, където се намираше в момента.
Не правеше саможертва от любов. Не заменяше живота си за нещо, в което вярва, не го принасяше в жертва за нещо, което цени, както беше направил Баракус. Вместо това просто го пропиляваше ей така, за нищо. Предаваше се на слабостта, нищо повече.
Без капка мисъл се отричаше от всичко, в което вярваше, всичко, за което се бореше. Колко пъти се беше явявала пред Съвета, за да говори от името на онези, които нямаха глас? Колко пъти бе спорила за значимостта на живота им, за стойността на живота като цяло?
Не беше ли и нейният живот също толкова важен? Нужно ли беше да се откаже от него така необмислено, така глупаво? Нима нямаше да се бори за своето право на живот така, както се бореше за чуждото?
Спомни си как каза на Тили, че всеки живот е ценен. Тя, Магда, разполагаше само с този живот и въпреки смазващата агония той й беше ценен. Беше оставила мъката да я заслепи.
Сякаш излизайки от мъгла, тя осъзна, че освен всичко друго се случват и неща, които нямат смисъл. Отвъд всичко, което виждаше, се криеше и още нещо. Защо Баракус се беше самоубил? Каква е била целта му? Кого е защитавал? За какво бе разменил живота си?
Внезапно съжали за това, че искаше да умре, съжали, че беше тук, на стената. Всъщност сега се почувства все едно се беше озовала на това място насън.
Колкото и да я болеше, тя искаше да живее.
Но вече се беше засилила прекалено, за да може да спре, вече летеше надолу към празното пространство.
Седма глава
МАГДА ОТЧАЯНО ВПИ ПРЪСТИ в камъка от двете си страни, но това не беше достатъчно да спре инерцията й. Полетя през дупката в бойника към ужасяващата пропаст, писъкът заседна в гърлото й.
Тъкмо когато стъпалото й се отлепяше от ръба на каменната стена, откъм пропастта се надигна мощен вятър, прихвана я, пое част от тежестта й, тя се вкопчи в стената от двете си страни и това й помогна отново да стъпи на здрава основа. Мощният тласък на вятъра откъм бездната беше тъкмо това, което й бе нужно, за да се спре и да не излети отвъд ръба.
Докато политаше обратно към Кулата, лявата й ръка се изплъзна от стената и тя я размаха във въздуха в опит да запази равновесие. В движението си назад заопипва стената от дясната си страна и докопа улея между два каменни блока. Вкопчи се в него и успя да се задържи достатъчно, за да си възвърне равновесието и да избегне падането. Усетила най-после твърда почва под краката си, въздъхна дълбоко и уплашено. Знаеше, че ще мине известно време, преди лудешкият ритъм на сърцето й да се успокои.
Изведнъж, за пръв път днес, всичко й се проясни.
Беше жива. Искаше да е жива. Внезапно в главата й изскочиха хиляди въпроси, които изискваха отговори. Стисна каменния блок, за да се подпре, да не би случайно да падне сега, когато беше осъзнала, че не иска да се озове от другата страна на стената.
Тогава напипа нещо странно в улея между два каменни блока.
Повърхността не беше груба като камъка. По-скоро беше гладка.