Баракус се бе протегнал от света на мъртвите, за да й даде причина да живее.
Той вярваше в нея.
Тя отново целуна думите му, строполи се на земята и заплака за всичко, което бе изгубено за нея, както и за онова, което току-що бе получила. Плачеше, изпълнена със скръб заради загубата си и с облекчение заради това, че бе жива.
Осма глава
БЛИЗО ДО ПОКОИТЕ Й, в един тих коридор, облян в меката светлина на лампи с отражатели, окачени на равни разстояния една от друга върху тъмната дървена ламперия по протежение на двете стени, пътят й бе препречен от въоръжени мъже. Много мъже. Не бяха обикновени войници, нито бяха част от елитната Домашна гвардия. Отначало, все още на разстояние от тях, Магда се улови да се тревожи да не би да са войници от кабинета на обвинителя.
Като главен обвинител Лотаин разполагаше със собствена частна армия, верни мъже, които приемаха заповеди само и единствено от него. Беше привилегия за високата му длъжност, с каквато не се ползваше никой друг в Кулата. Беше прието, че в името на обективността и недопускането на външни влияния кабинетът на обвинителя е нужно да разполага със собствени гвардейци, които да го предпазват от принуди и заплахи, както и да налагат решенията на обвинителя на всеки, който се съпротивлява.
Но тези тук не бяха облечени в тъмнозелените туники на гвардейците на обвинителя. Бяха едри мъже, високи, с набити вратове, мощни рамене, огромни ръце и масивни гърди. Под кожената си броня носеха метални ризници, които им служеха добре, бяха износени и цветовете им не личаха заради петната. Можеше да надуши маслото, което използваха, за да предпазят ризниците и оръжията си от ръжда. Мирисът на леко гранясало масло беше неприятно примесен с вонята на застояла пот.
Несъмнено броните на тези мъже не бяха създадени заради външния блясък. Оръжията, които носеха — мечове, ножове, боздугани и назъбени бойни брадви, — имаха едно-единствено предназначение: да убиват.
Мрачните лица издаваха, че това не са войници, свикнали да маршируват из полето, за да ги видят, нито пък са някакъв излъскан патрул.
Тези мъже се бяха изправяли лице в лице със смъртта и се бяха надсмивали над нея.
Магда стоеше като вцепенена, нямаше как да достигне вратата на покоите си, не знаеше какво да направи. Те на свой ред стояха и безмълвно я гледаха. Обзе ги известно любопитство, но не тръгваха към нея.
Преди да успее да ги попита какво правят там или да им каже да се отдръпнат от пътя й, един друг мъж, с дълги руси къдрици до раменете, облечен в тъмни пътнически дрехи на пластове, съчетани с кожени елементи, пристъпи иззад стената от бойци. Беше също толкова огромен, колкото и останалите, и не по-малко тежковъоръжен, но иначе беше малко по-възрастен от тях, вероятно на прага на четирийсетте. Лицето му бе започнало да се сбръчква.
Докато се придвижваше напред измежду въоръжените войници, той свали дългите си ръкавици и ги затъкна на широкия кожен колан, където бяха оръжията му. Двама мъже, дори още по-едри от него и останалите, се движеха плътно зад него от двете му страни. Както всички, те също бяха русокоси. Магда видя, че над лактите си и двамата носят метални ленти, от които стърчаха странни шипове — оръжия за брутален близък бой. Вместо ризници тези двамата носеха небрежно напаснати кожени брони, които очертаваха контурите на чудовищните им мускули. В кожените плоскости на средата на мощните им гърди беше гравирана буквата Р“
Мъжът с дългата коса и пронизващия хищнически поглед бързо й кимна в знак на почит.
— Лейди Сеарус?
Магда хвърли бърз поглед към сините очи на стражите зад него, а после отново погледна мъжа, който бе заговорил.
— Същата.
— Аз съм Алрик Рал — представи се той, преди тя да успее да го попита.
— От Д'Хара?
Той кимна отривисто в знак за потвърждение.
— Съпругът ми говореше за вас с голямо уважение.
Режещият му поглед не се откъсваше от нея.
— Баракус беше повече от добър човек. Беше единственият човек в Кулата, на когото се доверявах. Дълбоко страдам заради смъртта му.
— Не и колкото аз.
Стиснатите му устни изразяваха искрена скръб. Той кимна още веднъж и посочи вратата зад себе си.
— Дали може да поговорим насаме?
Магда погледна вратата към покоите си, а стената от мъже се разцепи, за да образува коридор от мускули и метални ризници.
— Разбира се, Господарю Рал — кимна почтително Магда.
Тя никога преди не го беше срещала, но Баракус от време на време говореше за него. Според онова, което беше чувала в разговори с други хора, с Алрик Рал никой не можеше да се отнася лековато. Той изглеждаше точно така, както си го бе представяла благодарение на историите за него. От коментари на членовете на Съвета знаеше, че мнозина не уважават Алрик Рал — Баракус не беше сред тях. Беше й казвал, че въпреки дързостта му е човек, на когото може да се разчита.