Почука с премерена сила, така че той да я чуе, но съседите — не. Надяваше се да не разлае кучетата, които да събудят хората.
Никой не отвори, затова тя почука втори път. На третия опит вратата се открехна сама. Не беше заключена.
— Мерит? — подвикна тя тихичко. — Мерит?
Предположи, че може да е някъде отзад, затова влезе. Затвори вратата зад себе си и се огледа. Не го видя. Помещението беше осветено от няколко фенера, но Мерит не беше там.
В задната част на къщата беше тъмно като в рог. Приближи се до един тъмен вход и отвори металната вратичка на собствения си фенер, за да освети тъмната спалня. Леглото беше празно. Не можеше да си представи къде ли би могъл да е.
Докато вървеше обратно през къщата, като си проправяше път между различни разпилени по пода вещи, замръзна насред крачка. Столът пред масата с червената кадифена покривка бе прекатурен на една страна.
Мечът на истината, закачен на облегалката на стола, сега се намираше на земята, все още в ножницата си.
Магда вдигна стола. Стоеше облещена срещу меча.
Мерит не би оставил меча. Никога не се разделяше с него, а сега, когато бе завършил функцията му на ключ към кутиите на Орден, не би го оставил за нищо на света.
В следващия момент Магда забеляза парче зелен плат, закачен на един от близките предмети. Беше същият вълнен плат и точно същият цвят като туниките, носени от войниците от гвардията на обвинителя. Същите гвардейци, които охраняваха апартамента й. Същите войници в зелени туники, които бяха изтезавали Тили. Войниците от личната армия на Лотаин.
И тогава си спомни групата войници, водещи пленник, които бе засякла по пътя. Бяха се насочили към Кулата.
Не й се вярваше да е просто съвпадение.
Магда свали черното си наметало и го метна на масата. Нахлузи ремъка на меча през главата си и го увеси през дясното си рамо, като намести оръжието на левия си хълбок. После си сложи пелерината, скривайки меча, и се запъти към вратата.
Мислено запрехвърля различни маршрути през града. Годините, прекарани в гоненици из града като малко момиче, й се отплащаха, докато обмисляше най-бързия път да настигне войниците.
Трябваше да ги изпревари и да им пресече пътя.
Дали това, което възнамеряваше да направи, щеше да ги накара да освободят Мерит.
Щом изтича навън, единственото, за което мислеше, бе, че трябва да освободи Мерит от едрите войници в зелени туники.
Осемдесет и четвърта глава
МАГДА ХУКНА ПО МРЪСНИТЕ улички, като прескачаше огради, прекосяваше дворове и се носеше косо през града, вместо да губи време по по-лесния, но по-дълъг път през улиците. На места по пътя се шмугваше в пролуките между сградите. На едно място попадна в задънена улица, задръстена от огромна купчина боклук, така че се наложи да се върне и да заобиколи, но тогава пък се озова пред висока ограда. Успя да се изкатери горе и се прехвърли от другата страна, така че не й се наложи да търси друг път.
Докато тичаше покрай къщите, дворските кучета хукваха подире й, лаеха и ръмжаха. За щастие поне бяха вързани или пък се намираха вътре в къщите, така че не можеха да я стигнат. Лаят им обаче предизвикваше лай и у други кучета Скоро имаше чувството, че половината кучета в града лаят подире й. Тук-там Магда забеляза прозорци да просветляват, озарени от увеличени фитили.
Знаеше, че ако войниците усетят, че лаят в тяхната посока се усилва, ще станат подозрителни.
Магда спря току пред едно кръстовище и се облегна за момент на ниския зид, за да си поеме дъх и да нормализира дишането си, докато все още никой не я вижда. Отвори вратичката на фенера си и внимателно надзърна зад ъгъла. Беше тичала толкова целеустремено, че не беше сигурна къде се намира.
Щом изнесе фенера зад ъгъла, светлината падна косо върху сгради, които тя разпозна. Табелите указваха различни занаяти: кърпач, шивач, дърводелец. По-нататък по улицата вдясно се спускаше път, който водеше към полите на планината и пресичаше улицата, на която стоеше Магда.
Точно този път й трябваше. Той криволичеше между няколко къщи и складове за зърно и сушени храни. Малки по-нагоре страничният път отново се свързваше с главния, който отвеждаше към Кулата.
Още преди да е нормализирала дишането си, Магда затвори вратичката на фенера и хукна нагоре по улицата. Закъснееше ли, нямаше да има шанс. Без да спира, щом се добра до пътя, който криволичеше нагоре по снагата на планината, стъпи тутакси на него и хукна да го катери. Някъде високо горе мярна светлините на Кулата.