Нагоре по баира се тичаше по-трудно. Усилието предизвикваше пареща болка в краката й. Опасяваше се, че всеки миг може да се срине, но не смееше да забави темпото. Ако не изпревареше мъжете, преди да са стигнали до Кулата, нямаше да има никакъв шанс. Минеха ли първи, тя най-вероятно никога нямаше да узнае къде водят Мерит.
Кулата беше огромна. Биха могли да го скрият къде ли не. Спокойно биха могли да го натикат в някоя задна стаичка като тази, в която изтезаваха Тили. В Кулата имаше хиляди стаи. Никога нямаше да го намери. А ако го затвореха някъде в помещенията, където се разпореждаше обвинителят, охранявани от личната му армия, щеше да е невъзможно да проникне при него. По всяка вероятност обаче щяха да го затворят в някоя от тъмниците, където бяха изпратили Наджа. Магда не допускаше, че втори път би могла да проникне там. След убийството на двамата тъмничари вниманието долу не само щеше да бъде изострено, но и навярно охраната вече беше три пъти по-засилена.
Колкото по-нагоре тичаше тя, толкова по-силно миришеше на бор и ела. В един момент Магда различи шум от поточе в мрака. Мястото й беше познато и знаеше, че поточето се намира над сградите. Най-сетне извън града, тя затича покрай тъмните силуети на високи дървета. Изведнъж се озова на кръстовището с главния път към Кулата. Обзе я ужас, че може би вече са минали. Боеше се, че е дошла твърде късно.
Както стоеше насред пътя и дишаше учестено, напрегнала взор в мрака, чу гласове в далечината. Сториха й се плътни, мъжки, сегиз-тогиз накъсани от изблици смях. С облекчение установи, че идват отдолу, откъм града.
Магда затича нагоре по пътя към Кулата, зад един остър завой, след който пътят се стесняваше. Трябваше й място, ограничено от двете страни, за да не могат войниците да се разгърнат и да я обградят. Гласовете приближаваха.
Успя да намери сравнително подходящо място — за краткото време, с което разполагаше, не можеше да се надява на повече. Не разполагаше с нито секунда за допълнително оглеждане. Остави фенера си в средата на пътя, така че затворената вратичка да е обърната в посоката, от която идваха мъжете.
Магда не искаше да се замисля доколко е разумен набързо скалъпеният й план, защото с друг не разполагаше. Нямаше никакъв резервен вариант, още по-малко — време. Не й оставаше друго, освен да опита.
Ако не успееше, най-вероятно щеше да умре. Ако не опиташе — така или иначе всички щяха да умрат.
Приклекна зад фенера и зачака. Сърцето блъскаше в гърдите й толкова силно, че усещаше тласъците долу в стъпалата си.
За секунда й мина мисълта, че сигурно е луда да се надява планът й да успее. Нямаше избор. Или трябваше да успее, или всички загиваха.
Чу хрущенето на стъпки в чакъла, докато мъжете приближаваха близкия завой. Вече не разговаряха. Тя не виждаше нищо. Единствено шумът от ботушите им я ориентираше за местоположението им.
Когато прецени, че мъжете са достатъчно близо до нея, Магда отвори вратичката на фенера. Светлината озари десетина изненадани физиономии. Войниците запримигваха на внезапната светлина. Не бяха от Домашната гвардия. Носеха зелените туники на личната войска на Лотаин — точно както тя очакваше.
Магда се изправи и отстъпи няколко крачки зад фенера, за да бъде на тъмно и онези да не могат да я видят. На светлината на фенера, щом мъжете се разгърнаха в защитен фронт, тя успя да съзре Мерит между тях.
Около шията му имаше желязна яка, от която излизаше къс метален прът. Ръцете му бяха оковани за края на пръта. Глезените му бяха спънати с къса верига, която не му позволяваше да тича.
Отстрани по лицето му се стичаше кръв. Изглеждаше на края на силите си.
Магда съсредоточи гнева си. Не й отне много усилия.
— Обградени сте — каза с висок, властен глас. — Пуснете затворника или всички ще умрете.
Единият от мъжете пристъпи напред. На светлината от отворената вратичка на фенера Магда забеляза, че той не е войник. Носеше обикновена роба. Тя различи намръщеното му лице. Макар да беше тъмно, й се стори, че вижда блясъка на дарбата в погледа му.
Щом той вдигна ръка и в дланта му заблестя светло кълбо, тя беше сигурна.
Магьосник.
— Магда Сеарус? — попита той. — Магда Сеарус, ти ли си?
Осемдесет и пета глава
МЪЖЪТ С РОБАТА ВЕЧЕ БЕШЕ на шест-седем крачки от нея. Магда го беше виждала и друг път. Работеше на долните нива в Кулата. Не знаеше името му, но явно той знаеше нейното. Сигурно защото Баракус на няколко пъти се бе спирал да разговаря с него — както се бе случвало и с много други магьосници. Мнозина познаваха Магда, защото тя бе съпруга на Първия магьосник и често я виждаха с него, само че тя не знаеше имената на всички хора, с които той се бе спирал да разговаря.