Магда повдигна вежда.
— Нищожество? Той ми го даде, защото аз съм защитник на Милостта. — Тя дръпна рязко ръка, щом той посегна да я хване. — Защото съм борец за истината.
— Борец за истината ли? Ти си никой!
— Ако бях нищожество, едва ли щеше да си толкова нетърпелив да ме видиш мъртва. Също като хората тук ти знаеш, че аз съм отдадена на истината. Точно затова искаш да ме унищожиш.
— Ти си никой! Нищожество… още по-лошо: ти си изменник, чиято единствена цел е да избива нашите сънародници, и сега ще бъдеш екзекутирана за престъпленията си! Дай ми това!
Лотаин се хвърли напред като разярен бик, с когото са се подиграли нееднократно. Посегна пак, за да я стисне за ръката.
Магда за пореден път се дръпна, като го подмами да се приближи още повече. И тогава, за секунда, се завъртя и му препречи пътя.
Магда заби длан в средата на широката му гръд и се превърна в стена пред неговата тежест.
В този миг той направи последната грешка в живота си позволи й да го докосне.
Магда знаеше, че не е нужно да извиква силата вътре в себе си. Силата си беше нейна, неизменно там. Оставаше й само да отпусне юздите, с които я обуздаваше.
Тя не усети тежестта на тялото му върху ръката си, защото светът вече бе спрял в секундата, когато двамата се докоснаха. Със същия успех Лотаин можеше да е и перце, литнало към нея.
Времето й принадлежеше.
Това беше мъжът който заедно със своите шпиони бе насочвал пътешествениците по сънищата към главите на хора, където да се промъкнат и настанят. Това беше човекът, изпратил един от онези ходещи мъртъвци да разкъса Исидора на парчета.
Това не бе обвинителят, призван да защитава народа на Средната земя от злосторници, това бе коварният враг, кроящ черни планове срещу тях, копнеещ за изтреблението им — слуга на злото.
А сега той й принадлежеше.
Вътрешната енергия на студеното, свито на кълбо могъщество на силата й, което се провря през връзката, бе изумителна. Освободена, силата изригна през нея, занадига се от дълбините на съществото й и покорно облада всяка фибри на съществото й.
Беше мъртвешки тиха, непорочна секунда на запалването на страховита нова сила, пусната в света за първи път. Вече нищо нямаше да е същото — нито за Лотаин, нито за Магда.
У нея вече нямаше омраза, нито гняв, нито ужас и тъга, нито милост. В тази миниатюрна частица от времето мисълта й беше празнина, в която нямаше емоции, а съществуваше само всепоглъщащият поток на силата, излял се през спряната пустота на времето.
Той нямаше никакъв шанс, абсолютно никакъв. Вече беше неин.
Времето й принадлежеше.
Магда видя как капки от неговата пот застиват във въздуха. Можеше да преброи всяко косъмче по наболата му брада, преди той да е помръднал и на половин косъмче разстояние.
Тя видя първия проблясък на ужаса, отразен в черните му очи.
Разбра, че макар той все още да не осъзнава случилото се, е наясно, че току-що е направил най-голямата грешка в живота си. Дори да искаше да се отдръпне от ръката й, нямаше никакъв шанс. Все едно беше изваян от камък.
Магда на свой ред забеляза дарбата в погледа му, но това нямаше да му донесе никаква полза. От разума му нямаше да е останала нито следа, преди да е започнал да оформя в главата си мисъл да защити себе си.
Като стая с хиляда безмълвни статуи, всички наблюдаваха, но Магда бе съсредоточена върху този мъж, който й причини толкова страдание, който възнамеряваше да й навреди още много повече. Зад нея войниците също бяха застинали като статуи, протегнали ръце да я достигнат, но и те също нямаха никакъв шанс да скъсят разстоянието и да се доберат до нея.
Магда бе затворена в притихнал пашкул от време.
В тази искрица време силата й внезапно стана всичко.
Въздухът бе разтърсен от гръмотевица без гръм.
Силата и мощта й бяха великолепни, безукорни, върховни.
Докато светът се завръщаше главоломно обратно, тежкият тътен се изтърколи навън като концентрични кръгове, поваляйки редиците войници по пътя си. Хората в близост до подиума изпищяха и се оказаха повалени от мощната вълна, разширяваща се околовръст.
Щом всичко свърши, хората, които се намираха най-близо на пода, се раздвижиха, започнаха да се въргалят по пода и да пъшкат от болка, притискайки наранените си крайници. Тези, които не бяха в непосредствена близост, отстъпиха назад, но успяха да се задържат на крака и не усещаха болката толкова силно. По-задните редици не показваха признаци да са ранени.
Лотаин, който по никакъв начин не личеше да е пострадал, падна на колене пред Магда и вдигна към нея нов поглед, очи, в които си личеше единствено желанието да й служи.