Магда бе заинтригувана.
— И според теб ще успееш да създадеш книга, която да изглежда достатъчно истинска за хората, така че дори да я намерят и да я разучат, ще вярват, че е автентична?
— Силата на Орден е древна — поясни Куин. — Как биха могли да я сравнят с каквото и да било? Мога да я направя така, че да изглежда истинска, но всъщност книгата ще бъде просто неясна сянка. Заедно с неясната история, която ще създам, сенчестата книга съвсем достоверно ще създава впечатление, че е ключ към кутиите.
— Можеш даже да я наречеш така — сети се Мерит. — Наречи я „Сянка“ или нещо такова.
— Прекалено е просто — намеси се Магда. — Звучи като името на котката ми. Ще е по-достоверен заместител, ако звучи така, сякаш е ключ. Сякаш съдържа начини за освобождаване на отговори. Трябва да е нещо по-мистериозно.
Куин се намръщи.
— Какво например?
— Какво ще кажете за „Книгата на преброените сенки“?
Лицето на Куин се озари.
— Харесва ми.
— Гениално е — добави Мерит и се ухили на Магда.
Сърцето й се стопли, като го видя да се усмихва така. Но сянката, надвиснала над мислите й, помрачи краткото й удоволствие.
— Веднага ще се заема с нея — обяви Куин. — Освен това ще направя някои исторически източници, които ще насочват читателите, че ключът към кутиите може да бъде намерен в „Книгата на преброените сенки“. Дори може да измисля някои откъси от текстове и да направя така, че да изглеждат сякаш са оцелели отпреди изместването на звездата.
Ако оставим някои от тези записки да попаднат в грешните ръце и така да стигнат до император Сулакан, той ще се отправи в преследване на сенки, образно казано.
Мерит замислено щипна долната си устна.
— Би могъл да напишеш няколко фалшиви документа за скорошните събития с примамващи откъси от древни познания, в които се говори за ключа към кутиите на Орден, а също и да намекнеш, че книгата е ключът, а после да подхвърлим тези записки на някой мъртвец, който да набедим за вестител. — Мерит се приведе по-близо. — После можем да подхвърлим тялото така, че патрулите на генерал Куно да го намерят.
— И ако скрием „Книгата на преброените сенки“ — добави Куин, — ще убедим императора, че е на правилния път. Колкото по-трудно е да намерят заместителя, толкова по-силно ще вярват, че книгата е ключът.
— Междувременно — каза Мерит и извади донякъде Меча на истината от ножницата — никой дори няма да заподозре кое е истинският ключ.
— Би трябвало да проработи — отвърна Куин. — В крайна сметка никой не знае кой знае какво за произхода на силата на Орден. Ще замаскирам онова, което ни е известно за изместването на звездата, за да прикрия каквото знаем. Не е необходимо да се притеснявам, че ще се наложи да променям много материал, или пък че ще вляза в противоречие с много исторически доказателства, така че би трябвало да е лесно да създам достоверен заместител.
— Погледни тук. — Мерит отвори дневника, който държеше в ръка, и почука на един конкретен ред в отворените страници.
В дневника си пишеш: „Третият опит за изковаване на ключа пропадна днес. Съпругите и децата на петимата загинали бродят из залите и вият от неутешима скръб. Колко още мъже ще загинат, преди да успеем или преди да се откажем от опитите и ги обявим за невъзможни? Целта може и да си струва, но цената е прекалено тежка, за да я понесем“.
— Разбирам какво искаш да кажеш. Именно тези редове прекалено недвусмислено показват на хората, че ключът е меч. Зная — отвърна Куин и прокара пръст през първите няколко, като ги накара да изчезнат. — Ще пренапиша тази част така, че да гласи: „Третият опит за изковаването на Меча на истината пропадна днес“. Така по-добре ли звучи? Така хората ще престанат да свързват ключа с меч и самият меч да се превърне в специален предмет.
Мерит се усмихна.
— Идеално. Така е още по-достоверно, че мечът е съвсем различно нещо от ключа.
— Ще добавя и откъси от истинска магия в книгата — обясни Куин, — за да изглежда автентична. Някои окултни магии и заклинания ще й придадат по-зловещ характер.
— Ти си бил голяма лисица, Куин — каза Магда с широка усмивка.
Куин повдигна вежда.
— Ако сега си мислиш така, изчакай само да видиш „Книгата на преброените сенки“.
Сто и първа глава
МАГДА БЪРЗО ИЗТИЧА КЪМ Плъзгата. Мерит я последва.
Господарят Рал, облегнат на стената в ниската част на кладенеца, вдигна поглед към тях, когато чу, че идват, и приглади дългата си руса коса така, че да открие лицето си. Изглеждаше доста зашеметен и еуфоричен след пътуването с Плъзгата. Тя имаше такъв ефект върху много хора. Магда трябваше да признае, че и на нея самата й действаше по този начин. Но въпреки това Плъзгата никак не й харесваше.