Наджа се усмихна, без да отваря очи
— Няма нужда да го питам това. Чувствам, че е така.
— Така ли? Но как е възможно? Искам да кажа, сам е… без мен е…
— За духовете нещата не стоят така — поясни Наджа. — Притесненията от нашия свят, тегобите над нашите сърца не са същите, както тревогите в Отвъдното.
— Може ли да говоря с него?
— Както ти казах по-рано, по някакъв начин, чрез мен, ако той го позволи. Питай.
Магда преглътна.
— Баракус, толкова ми липсваш.
— Той знае, Магда. Знае го.
Магда се чувстваше странно да говори за толкова дълбоки, лични чувства пред друг освен Баракус. Но знаеше, че все пак трябва да опита, ако иска да узнае защо се бе самоубил. Това беше единствената й възможност.
— Но… макар да ми липсваш, вече не е същото. Теб те няма вече, не си жив, затова не мога да разчитам на теб така, както ми се иска.
— Той знае и това, Магда — напевно каза Наджа с нежния си глас.
— Но аз…
— Познавам душата ти, Магда. — Изведнъж Наджа проговори, сякаш гласът й идваше от много далеч.
Магда се вгледа, опитваше се да види дали устните на спиритистката се движат, но тъмнината сякаш се бе сгъстила. В мрака около тях сякаш се движеха сенки.
— Зная, че си ми вярна — продължи странният глас. — Но онова, което бях и което ти обичаше, вече не съществува. Аз преминах отвъд. В твоя свят съществува само споменът за мен. Верността ти към мен, която се дължи на този спомен, е част от живота, но може да стане така, че да изневериш на самата себе си, ако се вкопчиш дотолкова в нея, че да изпълни остатъка от дните ти.
— Защо ме изостави? — проплака тя тихичко, а по бузата й се изтърколи сълза. — Мислех, че ме обичаш повече от всичко. Защо ме остави съвсем сама?
Свещите дълго пращяха, докато тя очакваше дали той ще отговори. Най-накрая странният глас прозвуча отново.
— Трябваше да постъпя така, защото обичам света на живота.
Магда сподави хлипането си.
— Моля те, Баракус, не разбирам.
— И други можеха да постигнат онова, което постигнах аз. И други можеха да се борят така, както се борех аз. И други можеха да работят за каузата ни, както аз. В този смисъл, независимо, че ти смяташе, че съм забележителен, аз не бях такъв. Не бях от съществена важност. Но ти си уникална, моето рядко цвете. Никога не е имало друг човек точно като теб и никога няма да има. С всички ни е така. Именно заради твоята същност няма кой да извърши онова, което направи ти, по начина, по който го постигна, и тогава, когато го стори. Никой друг не притежава необходимия опит, който имаш ти и който те доведе до изборите, които взе. Онова, което преживя, и онова, в което се превърна, друг на твоето място не би осъществил.
Ти вървеше, а и все още вървиш, по твоя уникален път в живота.
Имаше толкова други пътища, които биха повели света към вечния мрак, но само един би го извел в безопасност в тези смутни времена. Ти поведе света по този път, когато бе нужно.
Ако аз бях останал жив, ти нямаше да направиш изборите, които те накараха да поемеш по тази пътека.
В Храма на ветровете прозрях бъдещето. Не само един вариант, а множество. Видях го такова, каквото щеше да бъде, ако се бях върнал да изживея дните си. Видях бъдещето без теб. Прозрях какво ни очаква по хиляда начина, а после по още толкова. Съзрях в пророчество всички пластове на възможности и варианти, всички разклонения и разновидности.
Но само едно-единствено бъдеще осигуряваше на света на живите най-добрата възможност, изправено лице в лице с надвисналата ера на мрака. В това бъдеще прозрях, че ако те оставя да вървиш по своя път, ти ще се превърнеш в решението на проблема.
Ако се бях върнал да живея, ти щеше да си до мен. Нямаше да имаш причина да направиш нещо повече, да бъдеш нещо повече. Разклоненията на пророчеството нямаше да се развият по същия начин. Вратите щяха да си останат затворени. Без ти да търсиш истината така, както го направи, каузата ни щеше да е загубена, защото никога нямаше да станеш Изповедник.
Когато бях там, видях още много неща, които ме подтикнаха към избора ми. Лотаин излъга. Той успя да проникне в Храма. Излъга, за да скрие предателството си. Щом влезе, той увеличи щетите, нанесени от неговите предатели в екипа на Храма, промени много важни неща и увреди важни елементи, които се стичаха в света на живите.
Лотаин изсмука дарбата от света на живите, за да се раждат все по-малко хора с дарбата, и понеже Храмът сега е в света на мъртвите, той много успешно изсмука Субстрактивната магия. Затова луната почервеня. Стана червена като предупреждение заради вредата, нанесена от Лотаин.