Пътешественикът придобива абсолютен контрол. Може да остане скрит и дори да не знаеш, че е там, или пък да ти бъде непрекъснато вътрешно присъствие, да ти нашепва предложения, които да възприемаш като свои собствени мисли. Ако пожелае, може да се разкрие и да ти покаже, че е там, като контролира действията ти изцяло, или пък, както съм виждал със собствените си очи, да ти причини невъобразима болка.
Магда кръстоса ръце, докато крачеше, притеснението й нарастваше с всяка секунда. Когато мина покрай двамата високи, притихнали като статуи стражи, които стояха с гръб към вратата, им хвърли поглед, изпълнен с подозрение. Мъжете не я изпускаха от очи. Доколкото разбираше, дори в техния ум можеше да има пътешественик по сънищата.
— Значи вече може да са тук, в Кулата. И да знаят всичките ни защити, всичките ни планове. — Тя почука слепоочието си. — Може да са в умовете ни в момента, да слушат, да виждат и да причакват удобен момент за атака.
На лицето на Господаря Рал се изписа съмнение.
— Не мисля. Пътешествениците са новосъздадени оръжия. Нямали са достатъчно време, за да усъвършенстват способностите си. Представи си колко трудно би било за някого, който отскоро е превърнат в пътешественик, да постигне нещо полезно.
— Какво имаш предвид?
— Ами, ако ти в този момент можеше да проникнеш в ума на врага долу, в Стария свят, как би избрала полезен човек? Дори да знаеше името на набелязания, ако не ти е пред очите, как ще разбереш, че точно този сред милионите е човекът, чийто ум търсиш? Ако се опитваш да превземеш представители на врага, как ще разбереш кои са те? Как би могла да ги идентифицираш и да ги откриеш? Къде би търсила?
Той поклати глава.
— Едва ли е лесно да проследиш правилните връзки. Не се съмнявам, че скоро ще успеят да се разпрострат като огън из редиците ни, дори из Кулата, но сме късметлии, че разполагаме с малко време.
— Време? Време за какво? Добри духове! — възкликна Магда, вдигнала ръце в отчаяние. — Ние сме безпомощни срещу тях. Как може да ни послужи малко време? Наистина сме на ръба на унищожението.
— Не съвсем — отвърна Господарят Рал. — Задачата на Баракус беше да унищожи източника на пътешествениците по сънищата. Моята задача е да създам противник на онези, които вече съществуват.
— Но без пътешественик по сънищата как ще научиш повече за свойствата на силата им, как ще разбереш на какво са способни? Как тогава ще си сигурен, че какъвто и противник да създадеш, ще може да им се противопостави?
В този момент, видяла погледа му, Магда за първи път осъзна от какво всъщност се страхува този човек. Решението на този въпрос бе ужасяващо, беше страшно дори да си даде сметка.
— Защото — продължи той — уловихме един.
За момент Магда притихна и замря.
— Наистина сте хванали пътешественик по сънищата? — попита накрая. — Сигурен ли си?
— Напълно.
— Как разбра, че наистина е пътешественик по сънищата?
— Не можеш да ги сбъркаш. Да ги погледнеш в очите е все едно да се взреш в кошмар. Очите им са напълно черни, черни като онова зловещо нещо, което Баракус ти е показал, а после го е заключил в Подземния свят. Когато те погледне пътешественик, по мастиленочерната повърхност на очите му преминават сенки, а самите им очи са толкова черни, сякаш могат да изсмучат слънчевата светлина от деня и да превърнат света във вечна нощ.
— Добре си спомням черното кълбо, което Баракус ми показа. — Магда потри ръце, неспособна да се откъсне от погледа на Господаря Рал, изпълнен с едва сдържан гняв. — Успя ли да го придумаш да сътрудничи, научи ли нещо полезно от него?
Кокалчетата на стиснатите му юмруци бяха побелели.
— Изби много от хората ми — хора, които обичах — и ме принуди да убия някои от по-незначителните си подопечни, които беше обладал, за да му попреча да ги използва да убият мен. Причини ни много неприятности, но накрая успях да го използвам, за да разгадая тайните на силата на тези същества.
Магда не попита как Господарят Рал е накарал пътешественика по сънищата да му сътрудничи. Беше военно време. Водеха битка за оцеляването си. Всеки ден даваха свидни жертви. И щяха да продължат да дават още безброй. Доколкото й бе известно, ако имаше нещо, в което д'харанците са добри, това беше умението да карат хората да им разказват всичко, което знаят.
— Трябваше да вложа много в тази задача — продължи той, — но беше необходимо и си струваше. Накрая създадох противник, който блокира техните способности.