Тогава си спомни как същия ден по-рано беше на стената, сякаш обвита в мъгла, и се готвеше да се хвърли в бездната, да умре. Макар да се беше случило само преди няколко часа, имаше чувството, че е неясен спомен от миналото.
Наистина ли дълбоко в сърцето си искаше да умре? Да се самоубие? Разбира се, че все още беше разтърсена от мъка и бъдещето й изглеждаше пусто, но не по онзи начин.
Спомни си шепота, който я подканяше да скочи.
Възможно ли е?
Ако е истина…
Устата й беше пресъхнала като прашен черен път.
— Разбирам какво имаш предвид, Господарю Рал. — Магда сплете пръсти и се отдалечи на няколко крачки, опитваше се да превъзмогне ужаса от случката. През последните няколко дни животът й се бе преобърнал с краката нагоре. Всичко се бе променило. Въпреки несигурността на войната съпругът й бе нейната опора. Сега вече нямаше никаква сигурност. Сега можеше да разчита само и единствено на себе си.
— Тогава трябва да действаш — каза Господарят Рал. — Трябва да направиш всичко по силите си, за да убедиш Съвета да ми помогне да опазя Средната земя от пътешествениците по сънищата.
Магда, вперила поглед към тъмната част на стаята, където светлината на свещите почти не проникваше, най-накрая се обърна към него. Вдигна очи към мрачното му, угрижено лице.
— Прав си. Не зная дали ще успея да ги убедя да ме изслушат, но трябва да опитам. Трябва да намеря начин да накарам Съвета да се съгласи. Истината е на наша страна. Може би ще успея да ги накарам да осъзнаят, че трябва да действат за доброто на всички ни.
Той въздъхна дълбоко и кимна.
— Благодаря ти, Магда. Да се надяваме, че ще успееш да убедиш Съвета. Това може да е единствената ни възможност.
Но тогава внезапно, рязко и неочаквано я връхлетя такава болка, че тя остана без дъх.
Мускулите на Магда се сковаха, главата й пламна от раздираща болка. Сякаш забиваха няколко нажежени игли едновременно в ушите й, в слепоочията и в основата на черепа й.
Болка, остра като бръснач, прободе нервите точно под ушите й, сякаш още от нажежените игли я пронизаха точно зад челюстта, от двете страни. Очите й плувнаха в сълзи, устата й зяпна широко, но отвътре не излезе нито звук. Не можеше да си поеме дъх. Мускулите й се сковаха под тежестта на ужасяваща агония.
Господарят Рал се намръщи.
— Магда?
Тя виждаше изражението му на объркана загриженост, но не можеше да проговори, за да му каже какво се случва. Искаше й се да изпищи, но и това не можеше да направи. И най-вече искаше някак да накара неочакваната, свирепа болка да спре.
Не можеше да издържи нито миг повече. Колкото и да искаше да живее, в този момент бе готова да прегърне смъртта, ако това щеше да й донесе облекчение.
В този безпомощен, самотен миг тя разбра.
Първоначалната свирепост на болката неочаквано се поуталожи. Не можеше да прецени дали бе просто нечестна игра или смазващата болка щеше да я връхлети отново с по-голяма сила. В тази кратка пауза Магда вдиша дълбоко.
Преди да успее да извика, болката я връхлетя отново, неописуемо по-силна от първия път. Беше си мислела, че е невъзможно да я боли повече, но грешеше. Съсипващата болка я остави безчувствена.
Замаяна, тя започна да губи представа къде се намира. Имаше чувството, че бавно смазват черепа й.
Сякаш изневиделица в стаята се надигна вятър, сякаш лъч на светкавица, удари я в слънчевия сплит и я преви о две. Мускулите й се напрегнаха да устоят на силата, която я притискаше в гърдите. Чу изщракване и усети как ребрата й се чупят, обзе я нов вид болка.
В нечовешко страдание, с оцъклени очи, тя видя как Господарят Рал се спусна към нея, но движенията му изглеждаха невъзможно забавени. Бе като някаква статуя, неспособен да помръдне. Като гледаше ужасно бавните му движения, сякаш в сън, тя не мислеше, че той ще успее да стигне до нея, преди да е настъпил сетният й час.
Усети как от ушите по челюстта й се стече нещо топло и мокро. Видя как каменният под се обагря с яркочервена кръв.
Магда тромаво се свлече на колене.
Пред себе си виждаше само тъмен тунел. Всичко й изглеждаше прекалено далеч. Стори й се, че чува гласове, но не можеше да ги различи заради режещия, пищящ звук, който кънтеше в ушите й.
С крайчеца на окото си, въпреки ограниченото си зрение, успя да види как двамата телохранители на Господаря Рал вадят мечовете си и тръгват към нея. Осъзнаваше, че в момента я възприемат като заплаха.
Кръвта, която шуртеше от ушите й и капеше от брадичката, се събираше в мокра червена локва на пода под нея. Усещаше как коленете и роклята й се просмукват с топла влага.