През сковаващото мъчение и парализиращата болка, която я пронизваше през главата и я разкъсваше до стомаха, Магда, също като стражите, осъзна какво се случва. Колкото и да бе зашеметена, твърде ясно осъзнаваше чуждото присъствие, което ръмжеше от тъмните кътчета на съзнанието й.
Ако това не я убиеше, стражите със сигурност щяха да го направят. Магда осъзна, че има само още няколко ценни момента живот.
Заедно с това осъзнаване я прониза и отчаяната мисъл, че не иска да умре. Въпреки че повече от всичко копнееше болката да спре, не й се умираше. Никога не беше чувствала по-силно желание за живот. Но усещаше как се плъзга все по-близо до тъмния ръб на Отвъдното.
Тогава Магда си спомни последните думи на съпруга си, написани в писмото, което се намираше в джоба й.
Сега бъди силна, опази ума си и живей живота, който само ти можеш да изживееш.
Господарят Рал беше там, точно пред нея, ботушите му газеха в нейната кръв. Навеждаше се към нея и я бе хванал за раменете, докато крещеше нещо.
Тя не можеше да го чуе. Чуваше единствено раздиращия вой на болката в ушите си.
Магда сграбчи крачолите на Господаря Рал, докато болката помрачаваше зрението й и заплашваше да я ослепи. Знаеше, че след няколко мига не просто ще загуби зрението си, но и съзнанието си. Знаеше, че разполага само с тези кратки секунди, преди да изгуби всичко.
Чуваше как Алрик Рал крещи нещо над нея и я подканя, но не можеше да различи думите, които звучаха откъслечно. Усещаше силните му пръсти, впити в раменете й, докато се надвесваше над нея.
Знаеше, че това беше единствената й възможност.
Но не знаеше дали ще събере достатъчно сила.
— Господарят Рал… — проговори дрезгаво тя. От устните й капеше кръв. Усещаше вкуса й в устата си.
Ужас скова гърлото й. Пулсът й отслабваше. Знаеше, че ще умре. Усещаше, че искрата на живота й се изплъзва. Струваше й твърде голямо усилие да я задържи.
Дори да си поеме дъх беше прекалено голямо усилие.
Въпреки това някаква част от нея отчаяно не искаше да се предаде на изкушението да изпита облекчение.
Магда напрегна сетни сили и в отчаянието си се стегна, остави се на думите, отдаде се на смисъла им.
— Господарят Рал ни води. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал ни пази. В светлината ти процъфтяваме. Милостта ти ни закриля. Мъдростта ти е нашето смирение. — Тя вложи душа и сърце в думите: — Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
Мракът премина през нея и засенчи душата й. Помисли си, че е твърде късно.
Но тогава болката внезапно разхлаби хватката си.
Магда, задъхана от облекчение, докато се отърсваше от смазващото мъчение, пълзеше на пода, разплакана, че се е избавила от агонията, изпълнена с благодарност за последните думи на Баракус да опази ума си.
Те току-що й спасиха живота.
Баракус току-що й спаси живота.
Господарят Рал току-що й спаси живота.
Тринайсета глава
ОСВОБОДЕНА ОТ ЧУЖДОТО присъствие, но все още в агония, Магда легна в топлата, мека като кадифе локвичка от собствената й кръв. Болката в главата, която все още туптеше към ушите и челюстта й, беше ужасяваща. Но колкото и да я болеше, тя беше искрено благодарна, че това, което изпитваше, по никакъв начин не можеше да се сравнява със смазващата болка, причинявана й отвътре от пътешественика по сънищата.
Колкото и да я болеше от всеки допир, нямаше сили да откаже на Господаря Рал и двамата му телохранители да я преобърнат много внимателно. Изплака при мъчителната болка, докато я преместваха. Усещаше как счупените й ребра стържат едно о друго и при най-лекото вдишване.
— Сега полека — каза Господарят Рал с изненадваща нежност в гласа, докато големите му ръце придържаха нейните. — Всичко ще бъде наред. Но трябва да стоиш неподвижно. Не се опитвай да ставаш.
Като в мъгла, Магда едва бегло осъзнаваше къде е и какво става. Сякаш всичко се бе случило с друг, а тя гледаше отстрани. Цялото й тяло се тресеше в ужасна болка. Но дори това по някакъв начин й изглеждаше странно далечно.
— Поне копелето вече излезе от нея — каза един от едрите телохранители.
Господарят Рал изръмжа в съгласие, преди да я погледне.
— Всичко ще се оправи, Магда. Ще ти помогна.
Магда кимна. Не знаеше защо всъщност. Трябваше да преглътне кръвта в устата си.
Господарят Рал се наведе още по-ниско към нея. В очите му имаше нещо странно. Магда осъзна, че вижда страх.
Когато съзря погледа му, когато разбра, че той се страхува за нея, започна да изпада в паника. Той я застави да остане в легнало положение със силен натиск в раменете.