Трета глава
Сирид Лок и Бремен се спускаха обратно по стълбите в мълчание, стъпките им кънтяха в самотна каденца по лъкатушещия коридор. Зад тях светлината на площадката пред задния вход на помещенията на Върховния друид се стопи в мрака. Бремен се опитваше да потисне горчилката, която го изпълваше. Бе нарекъл Атабаска глупак, но може би истинският глупак беше самият той. Кинсън бе прав. Идването му в Паранор бе загуба на време. Друидите не бяха готови да изслушат своя блуден брат. Не се интересуваха от безумните му фантазии, от опитите му да се прокрадне обратно в тяхното лоно. Той ги виждаше как си разменят развеселени, саркастични погледи, когато Върховният друид ги информира за искането му. Виждаше ги как поклащат глави с негодувание. Високомерието му бе попречило да разбере колко голяма е бариерата, която трябва да преодолее, за да спечели отново доверието им. Само да можеше да поговори с тях, те щяха да го изслушат, така си бе мислил. Но не му беше даден шанс да стори дори и това. Самоувереността му го бе провалила. Гордостта му бе изиграла лоша шега. Беше направил голяма грешка.
Но въпреки всичко бях длъжен да го направя, опита се той да оправдае донякъде провала си. Най-малкото сега не трябваше да живее с вината и болката, която щеше да изпита, ако не бе предприел нищо. Нямаше как да бъде сигурен в резултата от усилията си. Но неговото посещение все пак можеше да доведе до нещо добро, някаква малка промяна в протичането на събитията, в настроенията, нещо, което той сега не можеше да предвиди. Не биваше да омаловажава съвсем усилието си. Кинсън може и да беше прав за крайния резултат, но и двамата не можеха да са сигурни дали от това нямаше да излезе нещо.
— Съжалявам, че не ти бе позволено да говориш, Бремен — рече тихо Сирид, като хвърли поглед през рамо.
Бремен вдигна очи, притеснен от мисълта колко ли съкрушен изглежда. Нямаше време за самооправдания. Беше изгубил шанса да говори директно пред Съвета, но имаше и други задачи, които да изпълни, преди да бъде пропъден завинаги от крепостта, и трябваше да се заеме с тях.
— Сирид, дали ще има време да посетя Кал Рис, преди да си тръгна? — попита той. — Ще отнеме само няколко минути.
Спряха на стълбите взрени един в друг, крехкият на вид старец и закаленият от времето елф.
— Беше ти казано, че можеш да получиш всичко, което ти е необходимо за пътуването — отбеляза Сирид Лок. — Не беше уточнено какво точно включва това. Струва ми се, че една кратка визита ще бъде в реда на нещата.
Бремен се усмихна.
— Никога няма да забравя колко усилия положи заради мен, Сирид. Никога.
Елфът махна пренебрежително с ръка.
— Нищо не съм направил, Бремен. Ела.
Те продължиха по стълбите до един близък коридор и поеха по него. Минаха покрай няколко врати и после отново надолу по друга поредица от стълби. През цялото време Бремен мислеше. Беше ги предупредил, за добро или за лошо. Сигурно повечето не биха обърнали внимание на думите му, но онези, които биха се вслушали в тях, трябваше да получат шанс да оцелеят, въпреки глупостта на останалите. Освен това, беше длъжен да направи някакво усилие да защити крепостта. Не че можеше да стори кой знае какво, при положение, че бе изправен пред мощта на Господаря на Магията, но беше длъжен да направи дори малкото, на което е способен. Щеше да започне с Кал Рис, най-старият му и най-верен приятел — макар да знаеше, че още веднъж ще се сблъска с почти сигурен неуспех.
Когато стигнаха коридора, който водеше до главната зала, съвсем близо до библиотеката, в която Кал прекарваше дните си, Бремен се обърна отново към Сирид и помоли:
— Ще ми направиш ли още една услуга? Ще извикаш ли Риска и Тей Трифънйъд, за да поговорим? Помоли ги да почакат в коридора, докато се видя с Кал. Ще се срещна с тях там. Давам ти думата си, че няма да ида никъде другаде и няма да направя нищо, с което да пристъпя наредбите относно моето посещение.
Сирид извърна поглед и отвърна:
— Не е нужно да ми даваш думата си, Бремен. Никога не е било нужно. Иди се виж с Кал. Аз ще доведа другите и ще се видим тук.
Той се обърна и тръгна надолу по стълбите към мрака. Бремен си помисли, че е голям щастливец да има Сирид за приятел. Спомни си го като млад, когато още учеше занаята, но беше все така силен и здраво стъпил на земята. Сирид бе дошъл от Арборлон и бе останал верен на първоначалната си служба, отдаден на каузата на друидите. Подобна ангажираност бе рядкост от страна на някой, който не беше друид. Бремен се зачуди дали елфът би постъпил отново така, ако имаше шанса да изживее живота си отначало.