— Ще откриеш начин да овладееш тази магия — каза Прейа веднага след като той спря да говори. Гласът й беше твърд и настойчив, а погледът — изпълнен с увереност. — Вярвам в това, Джърл. Знам го. Ти никога не си отстъпвал пред предизвикателство, няма да отстъпиш и пред това.
— Понякога — започна той тихо — си мисля, че щеше да е по-добре, ако Тей беше на моето място. От него може би щеше да излезе по-добър крал. Със сигурност щеше да е по-подходящ за меча и неговата магия.
Но тя бързо поклати глава.
— Никога повече не казвай това. Никога. — Ясните й канелени очи го гледаха решително. — На теб е било писано да оживееш и да станеш крал на елфите. Съдбата отдавна го е предначертала. Тей беше добър приятел и значи много и за двама ни, но не беше предопределен за това. Чуй ме, Джърл. Магията на меча ще работи за теб. Истината ни е присъща. Ние започнахме живота си като съпруг и съпруга чрез разбулването на истини, които месец преди това никога не бихме признали. Отворихме се един за друг. Беше трудно и болезнено, но сега знаеш, че трябваше да го сторим. Знаеш го. Наистина.
— Да — призна той тихо. — Но магията все още ми се струва…
— Непозната — довърши Прейа вместо него. — Но тя може да стане твоя. Ти си приел, че магията е част от историята на елфите. Магията на Тей беше нещо реално. Сам си се убедил, че тя може да твори чудеса. Видя с очите си как той даде живота си, докато й служеше. Магията прави всички неща възможни. И истината е едно от тях, Джърл. Тя е оръжие с огромна мощ. Може и да укрепява, и да разрушава. Бремен не е глупак. Щом казва, че истината е оръжието, от което имаш нужда, значи е така.
Но той все още се разкъсваше от колебания и нерешителност. Истината му изглеждаше твърде нищожно оръжие. Що за истина би имала такава мощ, че да унищожи същество, което е способно да призовава чудовища от отвъдното? Що за истина би била достатъчна да се изправи срещу магия, която може да поддържа едно създание живо стотици години? Мисълта, че истината сама по себе си е достатъчна да постигне каквото и да било, му изглеждаше абсурдна. Беше нужен огън. Метално острие с отровен връх. Сила, която да разцепи скалите на две. Нищо по-малко нямаше да е от полза, продължаваше да разсъждава той — дори докато се опитваше да осмисли магията, предложена му от Бремен. Нищо по-малко.
Сега, докато яздеше на бойното поле с меча на Шанара до хълбока си, а неговите елфи се носеха на гребена на еуфорията от победата, той отново се замисли за огромната отговорност, която беше призван да носи. Рано или късно щеше да се изправи пред Господаря на Магията. Но това нямаше да се случи, докато той не предизвикаше сблъсъка, а сблъсъкът нямаше да настъпи, докато самата Северна армия не бъдеше застрашена. Но как би могъл да се надява на подобен обрат? Елфите бяха удържали срещу един щурм, но нищо не гарантираше, че ще устоят и на следващия и на по-следващия — Северната армия прииждаше неумолимо. И ако успееха някак да удържат, как щеше да обърне битката така, че елфите да преминат в нападение? Врагът беше толкова многоброен. Те имаха толкова животи за харчене и никак не се притесняваха да ги загубят. Но с него не беше така — нито за елфите, които се сражаваха под знамената му. Това бе война до изтощение на силите, а точно такава война той не можеше да се надява да спечели.
И все пак някак трябваше да го постигне. Защото друго не му оставаше. Това беше единственият му избор.
Трябваше да го постигне, или елфите щяха да бъдат унищожени.
Северната армия настъпи отново час преди залез, появявайки се от обгарялото, прашно, покрито с дим поле подобно на безплътен призрак. Пешаците крачеха зад огромни щитове, изработени от сурово дърво, за да не могат да се запалят. Напредваха бавно и непоколебимо през мъглата. Огньовете в тревата вече бяха изтлели, но въздухът още бе изпълнен с острата миризма на дим. Те заобикаляха обгорените ями и сгърчените в тях тела и щом стъпиха в долината, започнаха да проверяват за нови капани. Над пет хиляди души, те се бяха скупчили нагъсто, прикрити зад щитовете, а оръжията им стърчаха отвсякъде. Барабаните биеха в непрестанен ритъм и войниците пееха, докато вървяха. Ботушите им кънтяха, метални остриета и дървени дръжки почукваха в ритъм. Издърпаха обсадните си кули и катапултите и ги разположиха по местата им на входа на долината. Задаваха се на фона на настъпващата нощ като огромна черна маса, докато не започнаха да изглеждат толкова многобройни, сякаш можеха да залеят целия свят.