Наистина. Бремен уви слабото си тяло по-плътно с черната роба, за да се предпази от утринния хлад. Не можеха да видят далечния край на долината, нямаше как погледът им да проникне през мрака, но усещаха присъствието на врага. Нощта бе изпълнена със звуци и ярост, докато северняците се приготвяха отново за битка, и само през последния час бяха станали злокобно тихи. Старецът подозираше, че атаката този ден ще е под друга форма. Господаря на Магията беше отблъснат с тежки загуби и сигурно не бе склонен да повтори това преживяване. Дори неговата мощ си имаше граници и рано или късно властта му над онези, които се сражаваха за него, щеше да отслабне, ако не вземеше някакви мерки. Елфите трябваше скоро да бъдат изтласкани или разгромени, иначе северняците щяха да започнат да се съмняват в непобедимостта на господаря си. А щом кулата от карти започнеше да се срутва, нищо нямаше да е в състояние да я спре.
Вдясно от него нещо се раздвижи, нещо дребно и потайно. Беше момчето, Аланон. Бремен погледна скришом към него. То се беше взряло право напред, слабото му лице се бе изопнало, а очите му се бяха фиксирали в нищото. Аланон виждаше нещо, поне изражението му показваше това. Той се взираше отвъд мъглата и мрака, странните му очи проникваха в скритото за останалите.
Старецът проследи погледа на момчето. Видя някакво завихряне в мъглата, някаква подвижна завеса над целия източен вход към долината.
— Какво е това? — попита тихо Бремен.
Но момчето просто поклати глава. Усещаше го, но още не можеше да го идентифицира. Очите му оставаха приковани в мъглата, концентрацията му беше пълна. Бремен беше разбрал, че малкият е особено добър в концентрирането. Всъщност беше повече от добър. Напрегнатостта му беше плашеща. Това не беше нещо, което бе научил или пък последица от шока, който бе изстрадал при разрушаването на Варфлийт. Беше вродено — подобно на странните му очи и острия като бръснач ум. Момчето беше целеустремено и твърдо като камък, но притежаваше и интелигентност и безгранична жажда за знания. Само седмица по-рано, след среднощния рейд над лагера на Северната армия, Аланон беше дошъл при Бремен с молба да го научи да използва друидска магия. Просто така. Научи ме как да я използвам, беше настоял той — сякаш всеки можеше да го постигне като че ли това умение се усвояваше лесно.
— Нужни са години, за да се научи дори малка част от това — беше отвърнал Бремен, толкова изумен от молбата му, че не можа да я отхвърли категорично.
— Нека опитам — настоя момчето.
— Но защо ти е? — Друидът беше искрено слисан. — За да си отмъстиш? Мислиш ли, че магията ще ти донесе отмъщение? Защо да не прекараш времето си, като се научиш да боравиш с обикновени оръжия? Или пък да се научиш да яздиш? Или да изучаваш бойно изкуство?
— Не — веднага и категорично отвърна момчето. — Не искам нищо от това. Не искам отмъщение. Искам само да бъда като теб.
И това беше, всичко се съдържаше в едно-единствено изречение. Момчето искаше да бъде друид. То беше привлечено от Бремен, както и Бремен от него, защото те бяха нещо повече от дете и старец. Четвъртото видение на Галафил бе разкрило късче в бъдещето, предупреждение, че между друида и момчето има връзка. Видението беше обещание за общата им съдба. Бремен вече знаеше това. Момчето му беше изпратено от провидението, чиито цели той още не разбираше. Вероятно то беше наследникът, когото търсеше от толкова време. Странно, че го откри по този начин, но не и съвсем неочаквано. Нямаше закони за избор на друиди и Бремен знаеше добре, че не бива тепърва да ги изгражда.
И така, той показа на Аланон няколко малки номера, които да научи — дребни умения, които изискваха най-вече концентрация и упражнения. Беше решил, че това ще ангажира момчето поне за седмица и нещо. Но Аланон усъвършенства всичките за един ден, нетърпелив да се върне за още. Така всеки от десетте дни досега Бремен му беше разкривал по късче от друидското знание, върху което да работи, като го бе оставил сам да реши как точно да пристъпи към него. Ангажиран в подготовката за посрещане на атаката на Северната армия, той бе имал малко време да види какво е постигнало момчето. И сега, докато наблюдаваше в здрачната светлина на изгрева как е отправило поглед през долината, старецът отново беше удивен от очевидната дълбочина и неотменност на неговата решителност.
— Ясно! — извика внезапно Аланон, с разширени от изненада очи. — Те са над нас!
Бремен беше така шокиран, че за момент изгуби дар слово. Няколко глави се извърнаха нагоре, в отговор на думите на момчето, но никой не помръдна. Тогава Бремен махна с ръка към небето, обливайки мрака с широка дъга друидска светлина, и мрачните силуети, които кръжаха над главите им внезапно станаха видими. Щом ги разкриха, черепоносците рязко извиха и се отдалечиха, разтворили широко криле, докато изчезваха отново в мрака.