До него Аланон помръдна смутено. Той също усеща неизбежното бедствие, помисли си старецът. Момчето имаше кураж; беше го доказало тази сутрин, когато спаси живота му. Беше използвало магията, без да се замисли за собствената си сигурност, единствено, за да защити стареца. Бремен поклати разчорлената си сивокоса глава. То беше изморено и изплашено, но решителността му не бе намаляла. Щеше да направи всичко, на което бе способно в тази битка, също като краля. Друидът бе сигурен, че Аланон вече избира къде да заеме позиция.
Северната армия беше на двеста метра от тях, когато спря с тътен. Настъпи суматоха, докато сапьорите и влекачите започнаха да дърпат катапултите и обсадните кули. Гърлото на Бремен се сви. Господаря на Магията нямаше да предприеме директна атака. Защо да хаби ненужно животи? Вместо това, щеше да използва катапултите и лъконосците, скрити в кулите, за да пробие защитата на западняците, да ги изтощи, докато останат твърде малко, за да окажат някаква съпротива.
Бойните машини бяха пръснати по цялата ширина на долината, подредени в права линия. Клуповете на катапултите бяха заредени с камъни и късове метал. На всеки от процепите в търбусите на кулите имаше стрелци. А по елфическите редици не помръдваше никой. Нямаше къде да идат, нито къде да се оттеглят. Долината беше изгубена, Западната земя — също. Барабаните продължаваха несекващата си каденца, която се сливаше с тътена на колелата на бойните машини и отекваше в гърдите на стареца. Той вдигна поглед към притъмнялото небе, но до залез оставаше още час и мракът щеше да се спусне твърде късно, за да им е от помощ.
— Трябва да спрем това — прошепна той, неволно. Думите се изплъзнаха сами.
Аланон погледна към него и зачака безмълвно. Странните му очи се фиксираха в стареца и не се отделяха от него. Бремен срещна погледа му.
— Как? — попита тихо момчето.
И изведнъж Бремен разбра. Разбра го от очите, от думите на момчето, от шепота на вдъхновението, което внезапно се надигна в него. То му се яви в момент на ужасяващо проникновение, роди се от собственото му отчаяние и изтляваща надежда.
— Има начин — каза бързо, нетърпеливо друидът. Бръчките по лицето му се вдълбочиха. — Но се нуждая от помощта ти. Няма да ми стигне силата. — Той млъкна и после добави: — Ще бъде опасно за теб.
Момчето кимна:
— Не ме е страх.
— Може да умреш. И двамата може да умрем.
— Кажи какво да направя.
Бремен се обърна към редицата бойни машини и го дръпна пред себе си.
— Тогава слушай внимателно. Ще трябва да те превърна в мое продължение, Аланон. Не се съпротивлявай на това, което почувстваш. Ще станеш проводник на моята магия, магията, която притежавам, не ми липсва достатъчно сила, за да я използвам. Ще я насоча чрез теб. Ще почерпя сила от теб.
Момчето не погледна към него.
— Ще позволиш на магията си да се храни о мен? — попита то тихо, почти със страхопочитание.
— Да. — Бремен се наведе по-близо. — Ще те пазя с всички възможни способи. Ако умреш, аз ще умра с теб. Само това мога да ти предложа.
— Достатъчно е — отвърна момчето, очите му все още бяха извърнати настрани. — Направи каквото трябва, Бремен. Но го направи сега, бързо, докато има време.
Северната армия се беше простряла пред тях, с огромните бойни машини отпред, с гора от вдигнати оръжия. От изсъхналата, обгоряла долина се вдигаше прах и изпълваше въздуха с наноси, които закриваха целия свят отвъд така плътно, като че той изобщо не съществуваше. Светлината се отразяваше в металните остриета и върхове, флаговете се вееха с ярките си цветове, а в звуците, които се носеха от гърлата на атакуващите, се усещаше очакването на победата.
Заедно, друидът и момчето се изправиха пред тях, пред мъже, животни, машини, шум и движение. Стояха тихи и самотни на издатината в скалата. Никой не ги забелязваше или просто не им обръщаше внимание. Дори елфите не поглеждаха към тях, очите им бяха приковани в армията отпред.
Бремен си пое дълбоко дъх и сложи ръце на слабите рамене на Аланон.
— Събери ръце и ги насочи към кулите и катапултите. — Гърлото му се сви. — Бъди силен, Аланон.
Момчето събра длани, сплете пръсти, после слабите му ръце се вдигнаха и се насочиха към Северната армия. Бремен стоеше точно зад него, ръцете му бяха неподвижни, а очите — затворени. Призоваваше Друидския огън. Той проблесна и се появи. Припомни си, че трябва да е много внимателен с него. Балансът между това, от което се нуждаеше, и онова, което можеше да си позволи да даде, беше твърде крехък и не биваше да го нарушава. Допуснеше ли грешка, и с двамата бе свършено.