Бремен помисли за момент, после бавно кимна.
— Какво смяташ да правиш?
Кралят беше изморен и измъчен, но в очите му светеше хладна решимост и в чертите му личеше ожесточеност.
— Смятам да атакувам сега, тази нощ, преди да са успели да се прегрупират.
Старецът се взираше безмълвно в него. Кралят стисна устни.
— Тази сутрин моите следотърсачи доложиха за раздвижване по фланговете на Северната армия. Изпратили са две отделни армии — по-малки от тази, пред която бяхме изправени, но все пак значителни, на север и на юг от Рен, за да ни притиснат откъм гърба. Трябва да са ги пратили най-малко преди седмица, ако се съди по сегашните им позиции. Напредват бавно, но се приближават към нас. След няколко дни ще ни отрежат пътя към Арборлон. Ако това стане, с нас е свършено.
Той се загледа в мрака, сякаш търсеше думи, с които да продължи.
— Твърде много са, Бремен. Знаехме го от самото начало. Единственото ни предимство е нашата защитна позиция. Ако и тя ни бъде отнета, няма да ни остане нищо. — Очите му отново се върнаха към стареца. — Изпратих Преккиън и Черните часови да предупредят Врий Иридън и Съвета и да подготвят защитата на града. Но единствената ни надежда е да сторя онова, което ти поиска от мен. Да се изправя срещу Господаря на Магията и да го унищожа. А за целта ще трябва първо да разпръсна Северната армия. Няма да ми се удаде по-добър шанс да го направя. Сега северняците са дезорганизирани и изтощени. Трябва да ги ударим.
Бремен дълго обмисля отговора си. Най-накрая кимна бавно и каза:
— Може би си прав.
— Ако ги атакуваме сега, ще ги хванем неподготвени. Ако ударим достатъчно силно, може да успеем да проникнем до мястото, където се крие Господаря на Магията. Объркването от нощната атака ще ни помогне, но само, ако можем да се различаваме един друг от врага.
Друидът въздъхна.
— Ако бележа елфите така, че да се различават, това значи да ги направя видими и за северняците.
— Няма друг начин. — Гласът на краля беше спокоен. — На тях ще им трябва известно време, докато осъзнаят какво означава всичко това. Дотогава ние или ще сме спечелили, или ще сме загубили битката.
Бремен кимна, без да отговори. Това беше дръзка тактика, която можеше да обрече елфите и да доведе до пълното им унищожение. Но в същото време нуждата от нея беше очевидна, а друидът виждаше в краля човека, който може да я осъществи успешно. Защото елфите щяха да последват Джърл Шанара навсякъде, и точно вярата в техния водач щеше да ги крепи най-силно.
— Но се страхувам — прошепна внезапно кралят, като се наведе по-близо, — че няма да успея да призова мощта на Меча, когато е необходимо. — Той замълча, очите му се взираха втренчено. — Ами ако не отвърне на призива ми? Какво ще правя тогава?
Друидът се пресегна и взе ръцете на краля в своите, а после ги стисна силно.
— Магията няма да те провали, Джърл Шанара — каза той тихо. — Ти имаш твърде смело сърце, изцяло си отдаден на целта си, ти си кралят, от който твоят народ се нуждае. Магията ще се появи, щом я призовеш, защото това е твоята съдба. — В усмивката му нямаше радост. — Трябва да повярваш.
Кралят си пое дълбоко дъх и помоли:
— Ела с мен.
Старецът кимна.
— Ще дойда.
На север от Рен, където облаците напластяваха откритото поле със сенки, а равнините се ширеха надалече пусти и тихи, Кинсън Рейвънлок се измъкна безшумно от глъчката и хаоса на лагера на Северната армия и се запъти натам, откъдето беше дошъл. Това му отне почти час, придържаше се към клисурите и сухите речни корита и избягваше височините и откритото поле. Вървеше бързо, нетърпелив да стигне при онези, които го чакаха, и мислеше, че може би все пак не са дошли прекалено късно.
Бяха минали повече от десет дни, откакто двамата с Марет потеглиха от Източната земя с остатъка от армията на джуджетата. Но все пак те наброяваха почти четири хиляди и се бяха придвижили сравнително бързо. Само че избраха необичаен маршрут. Тръгнаха на север, прекосиха равнината Раб, после минаха през прохода Дженисън към Стрелехайм, който прекосиха в сенките на старите гори, обграждащи Паранор. Решението да тръгнат по този път бе предмет на дълги и тежки дебати между Рейбър и старейшините на джуджетата, но все пак не бе взето толкова трудно както решението дали изобщо да тръгват. Колкото до второто, Кинсън беше представил доста убедително аргументите на Бремен и Риска беше твърдо на негова страна. Щом успяха да убедят и Рейбър, нещата се наредиха. Изборът на маршрут не беше толкова мъчителен, но все пак създаде доста грижи. Риска твърдеше, че ще имат по-големи шансове, ако се приближат незабелязано и се появят от север, откъм земите на врага — Северната армия се беше изтеглила към Западната земя, за да обсади елфите при Рен, затова съгледвачите й щяха да внимават за евентуално вмешателство от изток или юг, ако въобще можеше да се появи такова. В края на краищата, този негов аргумент взе превес.