— Благодаря ти — отвърна Бремен, трогнат от съобразителността му. — Ние бихме искали ти да станеш един от нас, Сирид. Тръгваме по изгрев. Ще дойдеш ли?
Сирид се усмихна едва и рече:
— Знаех си, че си намислил нещо такова. Риска и Тей нямат търпение да напуснат Паранор, това не е тайна за никого. — Поклати леко глава. — Но що се отнася до мен, Бремен, моят дълг ме задържа тук. Особено ако твоите твърдения са истина. Някой трябва да защити друидите, дори от самите тях. Аз съм най-подходящият за целта. Стражата е мое дело. Всички са подбрани и обучени под мое командване. Не е редно да ги изоставя сега.
Бремен кимна.
— Предполагам, че не е. Но все пак ще се радваме да ни придружиш.
Сирид почти се засмя.
— Да, би било хубаво. Но изборът вече е направен.
— Тогава продължавай да бдиш над тези стени, Сирид Лок. — Бремен се взря в него. — Провери добре хората си. Има ли троли сред тях? Има ли такива, които могат да те предадат?
Капитанът на друидската стража поклати категорично глава.
— Нито един. Всички ще останат с мен до смъртта си. Дори тролите. Залагам живота си за това, Бремен.
Друидът се усмихна леко.
— Точно това правиш. — Той се огледа за миг, сякаш търсеше някого. — Той ще дойде, Сирид — Господаря на Магията ще дойде заедно със своите крилати изчадия и смъртни последователи и вероятно със същества, призовани от отвъдното. Ще връхлети над Паранор и ще се опита да те смаже. Пази си гърба, приятелю.
Закаленият от годините ветеран кимна.
— Той ще ни завари подготвени — рече Сирид и издържа погледа на друида. — Време е да те отведа при портите. Не искаш ли да вземеш някаква храна?
Бремен кимна.
— Да, ще взема. — После се сепна. — Почти забравих. Дали ще бъде възможно да разменя още една, последна дума с Кал Рис? Страхувам се, че се разделихме при малко странни обстоятелства, и бих искал да поправя това, преди да тръгна. Би ли ми отпуснал още няколко минути, Сирид? Ще се върна точно тук.
Елфът мълчаливо обмисли молбата му за момент, после кимна.
— Добре. Но, моля те, побързай. Вече разтеглих инструкциите на Атабаска до краен предел.
Бремен се усмихна обезоръжаващо и тръгна отново нагоре по стълбите. Мразеше да лъже Сирид Лок, но нямаше никакъв друг избор. Капитанът на друидската стража никога не би разрешил онова, което се канеше да направи; при никакви обстоятелства, дори на приятел. Бремен се изкачи две нива, мина по коридора към втори проход, бързо го извървя, после мина през още една врата към второ стълбище, дори още по-тясно и стръмно от предишното. Движеше се внимателно и много предпазливо. Не можеше да си позволи да го разкрият точно сега. Това, което възнамеряваше да направи, беше забранено. Ако някой го видеше, Атабаска спокойно можеше да го тикне в най-дълбоката тъмница за вечни времена, В края на тясното стълбище той спря пред масивна дървена врата, заключена с вериги, дебели колкото дланта му. Докосна внимателно катинарите един по един и с лек удар те всички паднаха на земята. Бремен махна веригите от халките, натисна вратата и загледа със смесица от облекчение и безпокойство как тя бавно се люшва назад.
Друидът пристъпи вътре и се озова на една платформа високо в крепостта. Под нея стените се спускаха надолу в черна пропаст, за която се говореше, че стига чак до центъра на Земята. Никой никога не се бе спускал до дъното й и не се бе завръщал. Никой никога не бе успявал да хвърли светлина чак дотам, за да види какво има долу. Наричаха ямата Друидския кладенец. Това бе място, в което се изхвърляше онова, което времето и съдбата бяха отхвърлили, отпадъците от заниманията с магията и науката, от живота и смъртта, от смъртното и безсмъртното. Тази яма бе тук още от времето на вълшебния свят. Подобно на Адския рог в Долината на шистите, тя беше един от проходите, които свързваха тукашния и отвъдния свят. Разказваха се легенди за това за какво бе използвана тя през годините и за ужасяващите неща, които беше погълнала. Бремен не се интересуваше от тези приказки. Онова, от което се вълнуваше, бе, че преди много време бе установил, че ямата е шахта, която канализира магията от царство, което никоя жива душа не бе посещавала, и в мрака, който обгръщаше тайните й, се крие сила, която нито едно същество не би се осмелило да предизвика.
Застанал на ръба на кладенеца, той вдигна ръце и започна да припява. Гласът му бе мек и равномерен, заклинанието му — добре подготвено и обмислено. Не погледна надолу дори когато усети вълнението и въздишките, изтръгнали се от дълбините. Движеше ръцете си бавно, рисувайки във въздуха символи — заклинания за подчинение. Изричаше думите без колебание, защото дори намек за нерешителност би довел до прекъсването на магията и би провалил усилията му.