Кралят носи Меча на Шанара до самата си смърт. Синът, който го наследи, го носи известно време, но после го вгради в каменен блок, взет от Паранор, и го остави в друидската крепост.
Кинсън Рейвънлок не умря от раните си, а оздравя след няколкоседмично възстановяване в новоизградения аванпост на Тирсис. През цялото време Марет се грижи за него и когато той се почувства достатъчно добре, отпътуваха на запад, покрай Мирмидон, към един горист остров в подножието на Драконовите зъби, където построиха дома си. След това живяха заедно и накрая се ожениха. Изградиха търговски център и основаха снабдителна линия по реката. И други от пограничните земи се присъединиха към тях и скоро те се превърнаха в средоточие на едно процъфтяващо селище. С времето това търговско поселение щеше да се разрасне в града, наречен Керн.
Марет никога повече не използва магията си за друидски цели. Тя концентрира уменията си в лечителското изкуство и беше много търсена из целите Четири земи. Прие името на Кинсън, когато се омъжи за него, и никой никога вече не спомена нейното собствено. Кинсън известно време се тревожи за нея, защото смяташе, че магията й може отново да направи пробив, да се освободи и да подкопае увереността й, но това никога не се случи. Имаха няколко деца и много време след смъртта на Кинсън и Марет, един техен потомък щеше да влезе в още една битка срещу Господаря на Магията.
Рейбър оцеля и се върна у дома с джуджетата си, за да се захване с трудната задача да възстанови Кълхейвън и останалите градове, които Северната армия беше разрушила. Той отнесе Риска със себе си и го погреба в новопосадените Градини на живота, на едно високо възвишение, откъдето се виждаше как Сребърната река се извива в продължение на няколко мили сред горите на Анар.
Онзи ден в Стрелехайм Северната армия беше фактически унищожена. Тролите и гномите, които бяха успели да избягат по-рано от долината Рен, накрая намериха пътя си към дома. Силата на Господаря на Магията беше прекършена и расите от Север и Изток започнаха болезнения процес на възстановяване на разбитите си съдби. Гномите и тролите, които по принцип бяха племенни общества, се откъснаха от останалите раси и за известно време не поддържаха почти никакви отношения с тях. Щяха да минат повече от сто години, преди да се постигне известно равновесие между победители и победени и търговията между тях отново да се възобнови.
Бремен изчезна скоро след последната битка. Никой не видя заминаването му. Никой не разбра къде е отишъл. Той си взе сбогом с Марет и чрез нея с Кинсън, който все още беше в безсъзнание. Друидът каза на младата жена, че никога вече няма да се видят отново. След това се носеха слухове, че се е върнал да изживее последните години от живота си в Паранор. Понякога Кинсън си мислеше да иде да го потърси, да разбере истината. Но никога не го стори.
Джърл Шанара видя друида още веднъж, след почти месец от битката за Рен. Срещнаха се късно през нощта, само за няколко минути, когато старецът дойде в Арборлон, за да отнесе тайно Черния камък на елфите. Те поговориха шепнешком за талисмана, сякаш самите думи можеха да им причинят болка, сякаш дори споменаването на черната магия можеше да бележи душите им.
Това беше последният път, когато някой видя друида.
Момчето Аланон също изчезна. Лека-полека светът отново ставаше, какъвто бе преди и спомените за Господаря на Магията започнаха да избледняват.
Минаха три години. В един горещ и ярък слънчев ден, късно през лятото, един старец и едно момче се катереха по хълмовете на Драконовите зъби към Долината на шистите. Бремен вече бе съсухрен и прегърбен от възрастта, сивото в косата и брадата му се бе превърнало в бяло. Вече не можеше да се движи лесно, очите му бяха започнали да отслабват. Аланон беше на петнадесет, по-висок и много по-силен, с широки рамене, с дълги и мощни крайници. Вече наближаваше зрелост, по лицето му се беше появила тъмната сянка на брада, гласът му бе станал дълбок и груб. Сега той владееше друидската магия не по-зле от Бремен. Но старецът водеше, а момчето го следваше в последното им пътуване заедно.
През тези три години Аланон се беше учил от Бремен. Старецът бе приел, че момчето ще го наследи след смъртта му, че Аланон ще бъде последният от друидите. Тей и Риска бяха мъртви, а Марет бе избрала друг път. Момчето беше младо, но със силна жажда за знания и още в самото начало беше станало ясно, че притежава решителността и силата, необходими да стане един от тях. Бремен се занимава с него всеки ден от тези три години, учеше го на онова, което трябваше да знае за магията на друидите, за тайните на нейната мощ, даваше му възможност да експериментира сам. Както във всичко останало, Аланон се впусна в това с плам и всеотдайност, граничеща с абсурд. Беше изцяло погълнат от желанието си да успее. Беше умен и интуитивен и проницателността му не се притъпи с израстването. Често успяваше да види скритото дори за стареца, острият му ум бързо схващаше възможности, които дори друидът не бе забелязал. Момчето остана заедно с Бремен в Паранор, двамата откъснати от света. Изучаваше Друидските хроники и упражняваше уроците, които получаваше от древните книги. Бремен използваше магията си, за да прикрива от останалите присъствието им в пустите гори. Никой не ги обезпокои. Никой не се опита да навлезе в обителта им.