Бремен често мислеше за Господаря на Магията и събитията, довели до неговото прогонване. Говореше за това с момчето, разказа му всичко случило се — унищожаването на друидите, търсенето на Черния камък на елфите, изковаването на Меча на Шанара, битката за Рен. Съобщаваше подробностите на Аланон устно, а после ги описваше на страниците на Друидските хроники. А в себе си таеше тревога за бъдещето. Собствените му сили вече изчезваха. Животът му наближаваше края си. Нямаше да види делото си завършено. На Аланон и на онези, които щяха да дойдат след него, щеше да се падне да го продължат. Но колко недостатъчно му се струваше това! Не виждаше голяма надежда момчето и наследниците му да се справят без него. Негова беше отговорността и неговата ръка трябваше да се погрижи за това.
И така, четири дни по-рано той повика момчето при себе си и му каза, че обучението му е приключено. Щяха да напуснат Паранор и да се отправят към Адския рог, за да посетят за последен път духовете на мъртвите. Приготвиха си провизии и напуснаха крепостта по изгрев. Преди това обаче старецът призова магията, която пазеше стените на Паранор, за да запечата древната крепост. От дълбините на Друидския кладенец се надигна прастарата магия, която живееше в него. Тя се заизвива нагоре под формата на зловеща зелена светлина. Щом момчето и старецът вече се бяха отдалечили достатъчно, Паранор започна да потрепва, подобно на мираж в горещ ден, после се стопи бавно в слънчевата светлина и изчезна. Щеше да се появява на равни интервали след това, понякога в жежкото пладне, друг път в мрачна нощ, но никога нямаше да се задържа задълго. Момчето не каза нищо, щом се обърнаха и тръгнаха към дърветата, но старецът прочете в очите му, че разбира какво става.
И така, по залез те наближиха входа на Долината на шистите и си устроиха лагер в сянката на Драконовите зъби. Изядоха вечерята си в тишина, гледаха как мракът се сгъстява и звездите заискряват по-силно. В полунощ станаха и тръгнаха по ръба на долината и погледнаха надолу към обсидиановата й купа. Адският рог блещукаше на звездната светлина, спокоен и тих. От долината не се чуваше нито звук. Нищо не помръдваше по назъбената й повърхност.
— Тази нощ ще те напусна — каза старецът накрая.
Момчето кимна, но не каза нищо.
— Ще бъда тук, ако имаш нужда от мен. — Бремен замълча, после продължи: — Предполагам, че известно време това няма да се случи. Но когато стане, ще дойдеш на това място.
Момчето го погледна несигурно.
Бремен въздъхна, забелязал объркването в очите му.
— Сега трябва да ти кажа нещо, което не съм споделял с никого, дори със самия Джърл Шанара. Седни до мен и слушай.
Те приседнаха сред разтрошените скали, две самотни фигури, чиито силуети се очертаваха на фона на звездното небе. Старецът помълча известно време, докато се опитваше да подреди думите си, бръчките по лицето му се врязаха по-дълбоко.
— Джърл Шанара не успя да унищожи Господаря на Магията — каза той накрая. — Като се усъмни във властта си над меча, като си позволи да се разсее от съмнения и обвинения към самия себе си, той остави Брона да избяга. Знам за провала му, защото, въпреки че бях доста отслабнал от употребата на друидската магия, за да продължа, последвах краля с умствения си взор и станах свидетел на двубоя им. Видях как той се поколеба за миг, после се опита да използва талисмана като обикновено оръжие и забрави многократните ми предупреждения да разчита единствено на магията. Видях как една мрачна сянка се надига от мъглата, щом робата на Господаря на Магията се свлече под последния удар на меча, и разбрах какво означава това. Господаря на Магията и неговите черепоносци бяха пропъдени от материалните си форми от магията и, принудени отново да се превърнат в мрачни призраци, те отлетяха обратно в етера. Но все още не са унищожени. Той поклати глава.